— Не, не е всичко — грубо викна Били.
Някой рязко и изненадано пое дъх. Самюъл Лемке, който отвеждаше стареца към задната част на един от микробусите, изненадано се огледа. След миг и самият Лемке се обърна. По лицето му се четеше умерен интерес, но Били си помисли за миг, че когато светлината докосна лицето му, бе видял там и учудване.
Наблизо младежът, който пръв бе видял Били, отново посегна към пистолета под жилетката си.
— Много е красива — отбеляза Били. — Джина.
— Млъкни, бели човече от града — обади се Самюъл Лемке. — Не искам да чувам името на сестра си в твоята уста.
Били не му обърна внимание, а погледна към Лемке:
— Тя внучка ли ти е? Правнучка?
Старецът го разгледа, като че ли се мъчеше да реши дали тук в края на краищата има нещо — друг звук, а не само свистенето на вятъра в котловината. После реши отново да продължи пътя си.
— Може би ще почакаш за малко, докато ти напиша адреса на собствената си дъщеря — повиши глас Бил. Не го повиши особено много; това не му беше нужно, за да постигне повелителното звучене, което бе усъвършенствувал в множество съдебни заседания. — Тя не е толкова красива като твоята Джина, но за нас си е много хубава. Може би мненията им по въпроса за несправедливостта ще съвпаднат. Как мислиш, Лемке? Дали ще могат да си говорят за това, след като и аз съм толкова мъртъв, колкото и дъщеря ти? Кой накрая ще може да определи в какво се състои несправедливостта? Децата? Внуците? Ей сега ще ти напиша адреса. Ще стане веднага; мога да го сложа на гърба на снимката ти, която е у мене. Ако не могат да разберат истината за тая бъркотия, може някой ден да се срещнат и да се застрелят, а после техните деца също ще опитат. Как мислиш, старче… това по-умно ли е от сегашната гадост?
Самюъл сложи ръка на рамото на Лемке. Лемке се освободи и бавно се върна до Били. Сега очите на Лемке бяха пълни със сълзи от гняв. Възлестите му юмруци бавно се отвориха и свиха. Останалите го наблюдаваха мълчаливи и уплашени.
— Ти сгази дъщеря ми на пътя, бели човече — започна той. — Сгази дъщеря ми на пътя, а после… после имаш достатъчно бориаде рула да дойдеш тука и да ми говориш на мене. Хей, аз знам кой го е направил. Погрижих се за това. Най-често ние се обръщаме и напускаме града. Най-често, да, правим точно така. Но понякога получаваме своята справедливост. — Старецът вдигна кокалестата си ръка пред очите на Били. Изведнъж тя рязко се сви в юмрук. След миг от нея започна да капе кръв. Останалите замърмориха — не от страх или учудване, а одобрително. — Ромска справедливост, скуммаде игеном. За останалите двама вече се погрижих. Съдията, той скочи от прозореца си преди две вечери. Той е… — Тадъз Лемке щракна с пръсти, после духна върха на палеца си като че ли беше глухарче.
— И това върна ли дъщеря ти, господин Лемке? Тя дойде ли си вкъщи, когато Кари Росингтън се е блъснал в земята там, в Минесота?
Устните на Лемке се извиха:
— Не ми трябва тя да се върне. Справедливостта не значи, че умрелите се връщат, бели човече. Справедливостта е справедливост. Трябва да се махнеш оттука преди да те подредя с нещо друго. Знам какво правехте ти и жена ти. Мислиш, че не мога да прониквам в нещата? Мога. Питай всекиго тук. Мога да го правя от сто години.
Хората около огъня замърмориха в съгласие.
— Не ме интересува от колко отдавна можеш да проникваш — намеси се Били.
Той съзнателно се протегна и сграбчи раменете на стареца. Някой изръмжа яростно. Самюъл Лемке посегна към тях. Тадъз Лемке обърна глава и остро каза една дума на ромски. По-младият мъж се спря несигурен и объркан. Подобно бе изражението на мнозина около лагерния огън, но Били не ги забелязваше; виждаше единствено Лемке. Той се наклони към него, все по-близо и по-близо, докато носът му почти докосна сбръчканата, гъбеста пихтия, която бе останала от носа на Лемке.
— Майната й на справедливостта ти — отсече той. — Ти разбираш толкова от справедливост, колкото аз разбирам от реактивни турбини. Оттегли го от мене.
Лемке се вторачи в очите на Били — ужасната празнота беше точно под умния му поглед.
— Пусни ме или ще го направя по-лошо — спокойно каза той. — Толкова по-лошо, че ше си мислиш, че първия път съм те благословил.
По лицето на Били се появи усмивка — костелива усмивка, която приличаше на обърнат по гръб полумесец.