— Давай — изръмжа той. — Опитай се. Но трябва да знаеш, не мисля, че можеш.
Старецът безмълвно се вторачи в него.
— Защото аз сам помогнах да стане — продължи Били. — За това все пак имаха право — трябвало е да участвуваме и двамата, нали? Прокълнатият и онзи, който проклина. Всички участвувахме заедно с тебе. Хоупли, Росингтън и аз. Но аз съм решил да се измъкна, старче. Жена ми ме беше нападнала в голямата ми скъпа кола, така е, а дъщеря ти излезе между две паркирани коли в средата на улицата като обикновен нарушител, и това е така. Ако беше пресякла на ъгъла, и сега щеше да е жива. Имаше грешки и от двете страни, но тя е мъртва, а аз никога не мога да се върна към предишния си живот. Получава се равновесие. За това нещо в Лас Вегас си имат дума — наричат го равно залагане. Това е равно залагане, старче. Нека му сложим край.
Странен и почти чуждоземен страх се бе появил в очите на Лемке, когато Били започна да се усмихва, но сега той бе заменен от студен и неотстъпчив гняв:
— Никога няма да го оттегля, бели човече от града. Ще си умра с него в уста.
Били бавно сведе лице към Лемке, докато челата им се докоснаха и той усети дъха на стареца — миришеше на паяжина, тютюн и урина.
— Тогава направи го по-лошо. Давай. Направи го — как го каза — като че ли първия път си ме благословил.
Лемке задържа погледа му още малко и Били усети, че вече Лемке е надвитият. Изведнъж старецът се обърна към Самюъл:
— Енкелт ав лакан оч канске алскаде! Само това!
Самюъл Лемке и младежът с пистолета под мишница изтръгнаха Били от Тадъз Лемке. Хлътналите гърди на стареца бързо се издигаха и спускаха; оскъдната му коса бе разрошена. Не е свикнал да го докосват, не е свикнал да му говорят гневно.
— Равно залагане е — напомни Били, докато го отдръпваха. — Чуваш ли?
— Не е залагане! — викна той на Били, като размахваше юмрук. — Не е залагане, никога! Ще умреш слаб, градски човече! Ще умреш такъв! — Той сложи юмруците си един до друг и Били усети болка като мушкане в ребрата, като че ли се намираше между юмруците. За миг не можеше да си поеме дъх и почувствува стягане във вътрешностите си. — Ще умреш слаб!
— Равно залагане е — повтори Били, като се мъчеше да не изохка.
— Не е залагане! — изпищя старецът. В яда от продължаващия спор бузите му се бяха изпъстрили с пресечени като паяжина червени нишки. — Махнете го оттук!
Започнаха да го изтеглят през кръга около огъня. Тадъз Лемке ги гледаше с ръце на кръста и с каменно лице.
— Преди да ме отведат, старче, трябва да знаеш, че собственото ми проклятие ще настигне семейството ти — закани се Били и въпреки глухата болка в ребрата му, гласът му беше силен, спокоен и почти радостен. — Проклятието на белия човек от града.
Помисли си, че очите на Лемке леко се разшириха. С периферното си зрение Били видя, че старата жена с класьора марки и с одеялото отново му прави знака срещу урочасване.
Двамата младежи за миг спряха да го дърпат; Самюъл Лемке озадачено се изсмя — може би на мисълта, че един бял и заможен адвокат от Феървю, Кънетикът, проклина човека, който е навярно най-старият циганин в Америка. Самият Били сигурно също би се изсмял преди два месеца.
Тадъз Лемке обаче не се смееше.
— Мислиш, че хора като мене нямат силата да проклинат? — попита Били. Вдигна ръце — тънките си, отслабнали ръце — до бузите си и бавно разпери пръсти. Приличаше на конферансие от вариететно представление, което подканя публиката да спре с аплодисментите си. — Ние имаме такава сила. Бива ни в проклятията, след като веднъж започнем, старче. Не ме карай да започвам.
Зад стареца нещо прошумоля — мярна се бяла нощница и черна коса.
— Джина! — провикна се Самюъл Лемке.
Били я видя как пристъпва към светлината. Видя я как вдига прашката си, как я опъва и я пуска с еднакво елегантни движения — като художник, който прекарва черта по бял лист. Стори му се, че видя във въздуха и течен блясък на ивици, докато стоманеното топче прелита през кръга, но това почти сигурно бе само въображението му.
Последва остро, гладко и болезнено пробождане в лявата му ръка. Чувството изчезна почти веднага, след като го усети. Чу, че металното топче, което бе изстреляла, се отплесна от тенекията на една камионетка. В същия миг осъзна, че вижда сериозното, ядосано лице на момичето не през разперените си пръсти, а през дланта си, където имаше спретната кръгла дупка.
Тя ме простреля с прашка, помисли си. Господи Боже, така е!
Кръв, черна като катран в светлината на огъня, се стече по възглавничката на дланта му и попи в ръкава на спортното му сако.