Лявата му длан, омотана в носна кърпа, лежеше в скута му. Беше се превърнала в нещо като радиостанция и сега излъчваше към петдесет хиляди вата болка — и най-малкото движение я запращаше яростно по ръката му. По челото му имаше капчици пот. Спохождаха го образи за разпъване на кръст.
— Извинявай, че те безпокоя вкъщи, Ричард — започна той, — и то толкова късно.
— Майната му на това, какво има?
— Ами непосредственият въпрос е, че ми простреляха ръката с… — Помести се леко, болката в ръката му пламна и го накара да се озъби. — … с метално топче.
Мълчание.
— Знам как звучи, но е вярно. Жената използува прашка.
— Боже! Какво… — Наблизо се чу и женски глас. Джинели каза нещо бързо на италиански и отново взе слушалката. — Да не се шегуваш, Уилям? Значи някаква мръсница ти е пробила ръката с прашка и метално топче?
— Не звъня на хората в… — Той погледна часовника си и острата болка отново премина през ръката му. — … в три часа сутринта, за да им разказвам смешки. Седя тук от три часа и чакам да дойде по-подходящо време. Но болката… — Позасмя се — наранено, безпомощно, смутено. — Болката е много силна.
— Има ли нещо общо с онова, за което ми се обади преди?
— Да.
— Циганите ли бяха?
— Да. Ричард…
— Да? Е, обещавам ти едно нещо. След този случай няма вече да се закачат с тебе.
— Ричард, не мога да отида на лекар в това състояние, а много… наистина много ме боли. — Били Халек умее да омаловажава проблемите, помисли си. — Можеш ли да ми изпратиш нещо? Може би с междуградския експрес? Нещо болкоуспокояващо?
— Къде си ти?
Били се поколеба малко, после тръсна глава. Всички, на които вярваше, бяха решили, че е луд; струваше му се съвсем възможно жена му и шефът му да са предприели или по-скоро да предпиремат необходимите мерки, за да го върнат принудително в Кънетикът. Сега възможностите му бяха много ограничени, колкото и иронично да бе това — можеше или да се довери на този хулиган и наркотрафикант, когото не бе виждал почти от шест години, или просто да се предаде.
Обясни му със затворени очи:
— Аз съм в Бар Харбър, щата Мейн. Мотел „Френчманс бей“. Стая сто трийсет и седем.
— Само минутка.
Гласът на Джинели отново се отмести от телефонната слушалка. Били го чу да нарежда нещо монотонно на италиански. Продължаваше да държи очите си затворени. Най-после Джинели отново се обади:
— Жена ми звъни по телефона вместо мене. В момента ти будиш хората в Норуок, пейзан. Надявам се, че си доволен.
— Ти си джентълмен, Ричард. — Били произнесе думите гърлено и неясно и трябваше да прочисти гърлото си. Беше му много студено. Устните му бяха изсъхнали и когато се опита да ги навлажни, откри, че и езикът му е пресъхнал.
— Стой неподвижно, приятелю — посъветва го Джинели. В гласа му отново имаше загриженост. — Чуваш ли? Съвсем неподвижно. Увий се с някое одеяло, ако искаш, и толкоз. Ти си прострелян. В шок си.
— И още как — отвърна Били и отново се изсмя. — Аз съм в шок вече около два месеца.
— За какво говориш?
— Няма значение.
— Добре. Но трябва да поговорим, Уилям.
— Да.
— Аз… Чакай малко. — Отново италиански, тих и отдалечен. Халек пак затвори очи и се вслуша в болката, излъчвана от пъката му. След малко Джинели се върна на телефона — Един човек ще ти донесе болкоуспокояващо. Той…
— Хей, Ричард, аз не исках…
— Не ми казвай как да си гледам работата, Уилям, само слушай. Казва се Хандър. Той не е лекар, поне вече не е, но ще те погледне и ще реши дали не трябва да вземеш и някои антибиотици освен успокоителното. Ще бъде при тебе преди да се е съмнало.
— Ричард, не знам как да ти се отблагодаря — прошепна Били. По бузите му се стичаха сълзи; избърса ги разсеяно с дясната си ръка.
— Знам, че не знаеш. Ти не си чорбар. Запомни, Уилям — просто стой неподвижно.
Фандър пристигна малко преди шест часа. Беше дребен човек с преждевременно побеляла коса и носеше чанта като провинциален доктор. Дълго време гледа кльощавото и съсухрено тяло на Били, без да каже нищо, после внимателно разви кърпата от лявата му ръка. Били трябваше да прикрие уста с другата си ръка, за да сподави писъка.
— Вдигнете я, моля — подкани го Фандър и Били послуша. Ръката бе силно подута, а кожата — опъната и лъскава. За миг двамата се погледнаха през дупката в дланта на Били, която бе заобиколена от тъмна засъхнала кръв. Фандър извади лекарско фенерче от чантата си и освети раната. После го изключи.