Глава 21
Джинели
Били поръча голям обед в стаята си. Никога през живота си не се беше чувствувал по-малко гладен, но изяде всичко. Като свърши, рискува и взе три от емпирините на Фандър, защото реши, че все пак ги слага върху голям сандвич от пуйка, пържени картофки и резен ябълков пай, който по вкус малко напомняше на престоял асфалт.
Резултатът от хапчетата беше много силен. Усети, че предавателят на болка в главата му е отслабнал само до пет хиляди вата, а после се отнесе в поредица трескави сънища. Джина танцуваше в един от тях — гола и само със златни обеци. После пълзеше през дълъг тъмен тунел към кръг дневна светлина, който просто подлудяващо, винаги оставаше на същото разстояние. Нещо го преследваше. Имаше ужасното чувство, че е плъх. Много голям плъх. После беше вън от тунела. Но ако си мислеше, че е избягал, много се лъжеше — беше се върнал в гладуващия Феървю. Навсякъде имаше трупове на купчини. Ярд Стивънс беше проснат посред общинския парк, а собствените му бръснарски ножици бяха забити дълбоко в остатъка от гърлото му. Дъщерята на Били се облягаше на една улична лампа и представляваше само връзка съединени пръчици, облечени в пурпурно-бялата физкултурна униформа. Не можеше да се каже дали наистина е мъртва като останалите или е само в кома. Един лешояд прелетя и кацна на рамото й. Показа ноктите си и наклони глава. Отскубна със скапания си клюн голям кичур от косата й. Окървавени парченца от скалпа още висяха от космите като пръст по корените на растение, грубо изтръгнато от земята. Но тя не беше мъртва; Били я чу да стене, видя как ръцете й потрепват в скута. Не, изкрещя в съня си. Откри, че държи в ръка прашката на момичето. Тя беше заредена не с топче, а със стъклената тежест, с която затискаше книжата си на масата в хола на къщата им във Феървю. В топката имаше нещо — някаква пукнатина, — която приличаше на синьо-черна гръмотевица Като дете Линда се прехласваше от нея. Били хвърли тежестта към птицата. Не можа да я уцели, а птицата изведнъж се превърна в Тадъз Лемке. Отнякъде започна да се чува тежко тупкане — Били се зачуди дали не е смъртоносен пристъп на сърдечната аритмия. Никога няма да го оттегля, бели човече от града, каза Лемке, а Били изведнъж се оказа някъде другаде, но тупкането продължаваше.
Огледа се глупаво в мотелската стая, като отначало си мислеше, че продължава да сънува.
— Уилям! — извика някой от другата страна на вратата. — Тук ли си? Отвори вратата или ще я разбия! Уилям! Уилям!
Окей, опита се да каже, но от устата му не излезе и звук. Устните му бяха пресъхнали и прилепнали. Въпреки това изпита огромно чувство на облекчение. Беше Джинели.
— Уилям? Уил… О, майната му! Последното бе казано тихо, като от човек, който говори на себе си, и бе последвано от силно изтропване, защото Джинели удари вратата с рамо.
Били стана, а целият свят се люшна и излезе за миг от фокус. Накрая отвори уста и устните му тихо се раздалечиха със слаб звук, който той по-скоро усети, отколкото чу.
— Всичко е окей — едва успя да се обади. — Всичко е окей, Ричард. Тук съм. Вече съм буден.
Прекоси стаята и отвори вратата.
— Боже мой, Уилям. Помислих си, че…
Джинели се спря и се вторачи в него, кафявите му очи се разширяваха и разширяваха, докато Били си помисли: Ще избяга. Човек не може да гледа нещо или някого така. без да си плюе на петите веднага щом премине първият шок или ужасът, който изпитва.
После Джинели целуна десния си палец, прекръсти се и каза:
— Ще ме пуснеш ли да вляза, Уилям?
Джинели беше донесъл по-добро лекарство от Фандър — бренди „Шивас“. Извади бутилката от коженото си куфарче и наля на двамата по една добра доза. Докосна ръба на пластмасовата си Мотелска чаша до чашата на Били:
— Пожелавам ти по-щастливи дни от днешния. Как ти се струва тая наздравица?
— Чудесна — отговори Били и изпи чашата си на един дъх.
След като избухналият огън в стомаха му понамаля, той се извини и отиде в банята. Тоалетната не му трябваше, но не искаше Джинели да го види как плаче.
— Какво ти е направил? — попита Джинели. — Храната ти ли е отровил?
Били се засмя. За първи път от доста време насам се смееше така сърдечно. Върна се на стола си и се смя, докато по бузите му отново се появиха сълзи.
— Обичам те, Ричард — призна той, когато смехът премина в отделни хихикания. — Всеки друг, включително и жена ми, мисли, че съм откачил. Последния път, когато ме видя, бях двайсет кила над нормата си, а сега изглеждам като кандидат за ролята на плашилото в нова постановка на „Вълшебникът от Оз“ и първите ти думи са „Храната ти ли е отровил“.