А щом новата болка в ръката му бавно се превърна в предишното пулсиращо усещане, отново започна да му се приспива.
— Кога тръгваш? — попита той, като накрая се предаде.
Джинели погледна часовника си:
— Сега е десет и десет. Ще им оставя още четири-пет часа. Както чух в центъра, работата тук доста им е потръгнала. Врачували са на много хора. А кучетата — тези питбулове. Боже мили! Кучетата, които ти си видял, не бяха питбулове, нали?
— Никога не съм виждал питбул — сънено отвърна Били. — Тия, дето се въртяха там, ми приличаха на хрътки.
— Питбуловете на вид са като кръстоска между териери и булдози. Струват много пари. Ако искаш да гледаш бой на питбулове, трябва да се съгласиш да поемеш и цената за едното мъртво куче още преди да се направят залаганията. Гадна работа е. В този град си падат по изисканите неща, нали, Уилям — очила „Ферари“, лодки с наркотици, бой на кучета. О, извинявай — също така картите и китайската кухня.
— Внимавай — каза Били.
— Ще внимавам — отвърна Джинели, — не се притеснявай.
Били заспа малко след това. Събуди се в четири без десет и Джинели вече го нямаше. Изведнъж бе обхванат от увереността, че Джинели е мъртъв. Но Джинели се върна в шест без четвърт и беше така жив, че изглеждаше някак си прекалено голям за стаята. Дрехите, лицето и ръцете му бяха напръскани с кал, от която лъхаше на морска сол. Хилеше се. Шантавият блясък танцуваше в очите му.
— Уилям — започна той, — ще ти съберем нещата и ще те нагласим някъде вън от Бар Харбър. Точно както правителствените свидетели ги водят на безопасни места.
Разтревожен, Били запита:
— Какво си направил?
— Спокойно, спокойно! Само каквото ти казах, че смятам да направя — нито повече, нито по-малко. Но когато разбъркаш гнездото на осите с пръчка, после е по-добре да натириш кучетата си по пътя, Уилям, не мислиш ли?
— Да, но…
— Сега няма време. Мога да говоря и да ти прибирам нещата едновременно.
— Къде? — почти проплака Били.
— Не много далече. Ще ти разкажа по пътя. Хайде сега да тръгваме. Може би най-добре ще е първо да си смениш ризата. Ти си свестен човек, Уилям, но си започнал малко да понамирисваш.
Били беше тръгнал към регистрацията да си върне ключа, когато Джинели го хвана за рамото и внимателно го взе от ръката му.
— По-добре просто го остави на нощното си шкафче в стаята Нали си се записал с номера на кредитната си карта?
— Да, но…
— Тогава просто ще се измъкнем неофициално. Нищо лошо няма да стане, само ще привлечем по-малко внимание. Така ли е?
Една жена, която тичаше по анцуг покрай бордюра на шосето, ги погледна бегло, продължи… после рязко обърна глава, за да ги изгледа ококорена — нещо, което Джинели видя, но Били за щастие пропусна.
— Дори ще оставя десет долара за прислужницата — каза Джинели. — Ще вземем твоята кола. Аз ще карам.
— Твоята къде е?
Знаеше, че и Джинели си бе наел кола, но сега със закъснение се сети, че не бе чул мотора й, когато Джинели се върна. Всичко ставаше прекалено бързо за Били — не успяваше да проследи събитията.
— Всичко е наред. Оставих я на един черен път на около пет километра оттук и ходих пеша. Свалих капачката на разпределителя и оставих бележка на предното стъкло, че съм имал повреда и че ще се върна след няколко часа — да не би някой да стане прекалено любопитен. Не мисля, че ще е така. Пътят беше обрасъл с трева.
Една кола ги подмина. Шофьорът погледна Били Халек и намали. Джинели го видя как се навежда и извива врат.
— Да тръгваме, Били. Хората те гледат. Следващите може и да са от тези, които не ни трябват.
След час Били седеше пред телевизора в друга мотелска стая — този път в хола на поовехтял малък апартамент в комплекса за сервиз и нощувка „Блу муун“ в Нортийст Харбър. Бяха на по-малко от двайсет и пет километра от Бар Харбър, но Джинели изглеждаше доволен. По телевизията Уди Кълвача се опитваше да застрахова една говореща мечка.
— Окей — отсече Джинели. — Нека ръката ти си отпочине, Уилям. Излизам за цял ден.
— Да не би да се връщаш пак там?
— Какво, да се върна в гнездото на осите, докато те още жужат. Не и аз, приятелю. Не, днес ще си играя с коли. Довечера ще преминем към втория етап. Може би преди това ще успея да прескоча да те видя, но не съм сигурен.