— Утре — отсече той. — Междувременно ще я уверя в добрите ти чувства.
— Кого ще увериш? Джинели се усмихна.
— Прекрасната Джина. Мръсницата, която ти е простреляла ръката с метално топче.
— Остави я на мира. — Щом си помислеше за тъмните й очи, му беше невъзможно да каже друго, въпреки всичко, което му бе причинила.
— Никой няма да бъде наранен — повтори Джинели за кой ли път и излезе.
Били чу стартера на Нивата, чу и неравния звук на мотора й — тази неравност щеше да се заглади едва при скорост над сто километра в час, докато Джинели правеше маневра на паркинга; помисли си, че Никой няма да бъде наранен не е същото като да се съгласи да остави момичето на мира. Изобщо не е същото.
Този път Джинели се върна по обед. Дълбоки драскотини красяха челото и дясната му ръка — там ръкавът на пуловера висеше на две ленти.
— Отслабнал ли си още? — попита той Били. — Ядеш ли?
— Опитвам се — отговори Били, — но напрежението не помага много за апетита. И ти като че ли си загубил малко кръв.
— Малко. Добре съм.
— Ще ми кажеш ли сега какво, по дяволите, си направил.
— Да. Ще ти кажа всичко веднага, щом взема душ и щом си превържа ръката. Ти ще се срещнеш с него довечера, Били. Това е важното. За това трябва да се подготвиш психически.
Смесица от страх и възбуда проряза Били в корема като парченце стъкло.
— Него? Лемке?
— Него — съгласи се Джинели. — Остави ме сега да си взема душ, Уилям. Изглежда не съм толкова млад, колкото си мислех — гроги съм от цялото това напрежение. — После викна през рамо — И поръчай кафе. Много кафе. Кажи на човека да го остави пред вратата и да ти пъхне сметката, за да я подпишеш.
Били го зяпаше с отворена уста. После, като чу, че душът е пуснат, затвори устата си и тръгна към телефона, за да поръча кафе.
Глава 22
Разказът на Джинели
Говореше отначало на бързи серии, като замълчаваше след всяка, за да прецени какво следва. Енергията на Джинели изглеждаше наистина изчерпана за първи път, откакто се бе появил в мотела на Бар Харбър в понеделник следобед. Не изглеждаше много наранен — раните му бяха всъщност само дълбоки одрасквания, — но Били намираше, че е много развълнуван.
И все пак шантавият блясък накрая започна отново да се появява в очите му, отначало примигваше като неонов знак, веднага след включването му привечер, а после засвети постоянно. Извади плоско шише от вътрешния джоб на сакото си и добави капачка „Шивас“ към кафето си. Били отказа — не знаеше как алкохолът би се отразил на сърцето му.
Джинели се поизправи на стола си, махна косата от челото си и заприказва по-нормално.
В три часа сутринта във вторник Джинели паркирал на горския път, който се отклонявал от магистралата 37-А, близо до лагера на циганите. Поиграл си малко с пържолите, после се върнал пеша до магистралата, като носел пазарската чанта. Високи облаци се плъзгали като щори през лицето на луната. Изчакал ги да се разсеят и когато това станало, зърнал наредените в кръг автомобили. Пресякъл магистралата и тръгнал без път в тази посока.
— Аз съм градско момче, но чувството ми за ориентация не е чак толкова лошо — обясни той. — Мога да разчитам на него в напрегната ситуация. А и не исках да попадам там по същия път, по който ти си отишъл, Уилям.
Преминал през няколко ливади и през една рехава горичка; пресякъл едно мочурливо място, което според него миришело на десет килограма лайна в петкилограмова чанта. Разпрал и дъното на панталоните си в някаква много стара бодлива тел, която съвсем не се виждала в безлунната нощ.
— И ако това е животът сред природата, Уилям, халал да им е на селяндурите — каза той.
Не очаквал неприятности от хрътките в лагера; тук използувал опита на Били. Те не започнали да лаят чак докато не влязъл в кръга около лагерния огън, макар че положително са го подушили преди това.
— Човек би очаквал циганите да имат по-добри кучета пазачи — помисли на глас Били. — Поне такава е представата.
— Не — отвърна Джинели. — Хората могат да измислят всякакви причини да гонят циганите, без да е нужно те да им дават допълнителни основания.
— Като например кучета, които лаят цяла нощ.
— Да, нещо такова. Ти много си поумнял, Уилям, и хората ще си помислят, че си италианец.
И все пак Джинели не рискувал — движел се бавно зад паркираните автомобили, като пропускал камионетките и микробусите, в които можело да спят хора, а надзъртал само в колите и фургоните. Видял, каквото търсел, след като подминал едва две-три коли — старо смачкано сако, захвърлено на седалката на един фургон понтиак.