— Фургонът не беше заключен — обясни той. — Сакото горе-долу ми ставаше, но вонеше като че ли във всеки джоб имаше по една умряла невестулка. Видях и чифт стари гуменки на пода на колата. Те малко ми стягаха, но въпреки това ги нахлузих. Две коли по-нататък открих една шапка, която приличаше на остатък от бъбречна трансплантация, и си я сложих.
Искал да мирише като някой от циганите, обясни Джинели, но не само като застраховка срещу няколкото ненужни палета, спящи край жаравата на огъня — интересувала го другата група кучета. Ценните кучета. Питбуловете.
На три четвърти от обиколката си около кръга забелязал микробус с малък заден прозорец, на който имало мрежа, вместо стъкло — задната част на микробуса била напълно празна. — Но имаше кучешка миризма, Уилям — допълни Джинели. — После се огледах и рискувах да светна за малко с фенерчето което носех. Цялата трева беше утъпкана по пътеката, която тръгваше от този микробус. Не ти трябва да си Даниъл Бун, за да я забележиш. Явно бяха извели проклетите кучета от подвижната им клетка и ги бяха скрили някъде, така че местните кучета пазачи или някой жалостив минувач да не ги намерят, ако се разбере за тях. Само че бяха оставили пътека, която дори и градско момче може да проследи, като светне с фенерчето си. Тогава наистина започнах да мисля, че можем да им погодим някой номер.
Джинели проследил пътеката през едно възвишение и по края на друга малка горичка.
— После загубих пътеката — продължи той. — Останах там минута-две и се чудех какво да направя. И тогава чух, Уилям. Чух силно и ясно. Понякога боговете са по-благосклонни.
— Какво чу?
— Как едно куче пърди — обясни Джинели. — Ясно и силно. Звучеше като че ли някой надува тромпет със сурдинка.
На пет-шест метра навътре сред горичката открил груба ограда на една поляна. Представлявала само кръг от забити дебели клони с омотана около тях бодлива тел. Вътре имало седем питбула. Пет били заспали. Другите два сънливо погледнали към Джинели.
Изглеждали сънливи, защото били упоени.
— Знаех си, че ще бъдат упоени, макар че не е разумно да се разчита на това. След като обучиш кучетата да се бият, те стават голяма беля — бият се помежду си и може да ти съсипят спестяванията, ако не внимаваш. Затова или ги слагаш в отделни клетки, или ги упояваш. С наркотика е по-евтино и после по-лесно се скриват. Ако си бяха във форма, паянтова преграда като тази кучешка ограда не би могла да ги спре. Тези, които искат да избягат, биха се измъкнали дори и половината им кожа да остане закачена на бодливата тел. Свестяват ги единствено, когато залозите станат достатъчно големи, за да си струва риска. Първо наркотика, после изпълнението, после оше наркотик. — Джинели се засмя. — Разбираш ли? Питбуловете са също като рокзвездите. Това ги изхабява бързо, но докато си на печалба, винаги можеш да си намериш нови. При тях нямаше дори и пазач.
Джинели отворил пазарската си чанта и извадил пържолите. Още като паркирал на черния път, той свалил опаковката им и ги инжектирал с нещо, което наричаше питбулов коктейл на Джинели — смесица от мексикански кафяв хероин и стрихнин. размахал пържолите във въздуха и гледал как кучетата бавно се събуждат. От едното се изтръгнал дрезгав лай, който приличал на хъркането на човек със сериозно заболяване на носа.
— Млъквайте или няма вечеря — нежно им казал Джинели. Кучето, което излаяло, отново седнало. Веднага започнало силно да се накланя и да заспива отново.
Джинели хвърлил една от пържолите през оградата. Втора. Трета. Последната. Кучетата се спречкали за тях без особено желание. Имало и малко лай, но бил дрезгав и подобен на хъркане — Джинели решил, че не е много опасен. Пък и всеки, който би дошъл откъм лагера да нагледа временната кучешка колиба, би носил фенерче, така че той би имал достатъчно време да изчезне в горичката. Но никой не дошъл.
Били слушаше с ужас и захлас, докато Джинели вече спокойно му разказва как седял наблизо с незапалена цигара в уста й гледал смъртта на питбуловете. Повечето от тях си заминали много тихо (дали в разказа имаше и лека нотка на съжаление, зачуди се Били) — това навярно се дължало и на наркотика, който преди това им бил даден. Две от тях получили много леки конвулсии. Това било всичко. Обективно погледнато, мислел Джинели, кучетата не пострадали чак толкова — циганите им подготвяли по-лоша участ. Всичко свършило за по-малко от час.
Когато се убедил, че всички са мъртви или поне в дълбоко боезсъзнание, извадил еднодоларова банкнота от портфейла си и писалка от джобчето на ризата. На банкнотата написал: СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ МОЖЕ ДА СА ВНУЦИТЕ ТИ, СТАРЧЕ. УИЛЯМ ХАЛЕК ТИ КАЗВА ДА ГО ОТТЕГЛИШ. На вратовете на кучетата имало въжени превръзки вместо нашийници. Били мушнал долара под една от тях. Окачил смърдящото сако на един от коловете на оградата и го захлупил с шапката. Свалил и гуменките и извадил собствените си обувки от задните си джобове.