Обул ги и си тръгнал.
На връщане се загубил за известно време и се стигнало до там, че се натопил в смрадливо мочурище. Накрая обаче се ориентирал по светлините на някакво стопанство. Намерил черния път влязъл в колата си и потеглил обратно към Бар Харбър.
Бил на половината път, когато колата взела да не го слуша. Не можел да го изрази по-добре или по-ясно — просто не го слушала.
Не изглеждала различно, нито миришела различно — но нещо й имало. Изпитвал бил и преди подобно чувство и в повечето случаи не означавало нищо. Но един-два пъти…
— Реших, че е по-добре да я зарежа — каза Джинели. — Не исках да поемам дори и минималния риск някой от тях да е страдал от безсъние, да се е разхождал и да я е видял. Не исках да знаят каква ми е колата, защото биха могли да заразпитват, да ме потърсят, да ме намерят. Да намерят тебе. Ясно ли ти е? Наистина го приемам сериозно. Погледна ли те, Уилям, нищо друго не ми остава.
Така че паркирал колата на друг изоставен черен път, взел капачката на разпределителя и извървял пеша петте километра до града. Като пристигнал, вече се зазорявало.
След като оставил Били в новия мотел в Нортийст Харбър, Джинели се върнал с такси до Бар Харбър, като казал на шофьора да кара бавно, тъй като търсел нещо.
— Какво е то? — попитал шофьорът. — Може би аз знам къде е.
— Благодаря — отговорил Джинели. — Ще го позная, щом го видя.
Така и станало — на три-четири километра от Нортийст Харбър, край една малка ферма, видял кола нова с надпис на предното стъкло, че се продава. Той се убедил, че собственикът е вкъщи, платил на таксито и още там броил парите за колата. За още двайсет долара собственикът — младеж, който, според Джинели, имал повече въшки, отколкото точки по коефициента за интелигентност — се съгласил да остави регистрационните номера от щата Мейн на новата, след като Джинели му обещал да ги върне след седмица по пощата.
— Може дори и да го направя — замислено добави Джинели. — Ако сме живи до тогава, разбира се.
Били остро го изгледа, но Джинели само продължи разказа си.
Тръгнал отново към Бар Харбър, но заобиколил самия град и поел по 37-А към лагера на циганите. Спрял само веднъж, за да се обади на човек, когото представи на Били като „бизнес съдружник“. Казал на „бизнес съдружника“ си да чака да му звънне в една телефонна будка в центъра на Ню Йорк към дванайсет и половина следобед — Джинели често използувал тая будка и благодарение на връзките му, тя била една от малкото в Ню Йорк, които почти винаги работели.
Минал покрай лагера, видял, че нещо се прави там, после след два километра завил обратно. Пътят през тревата от 37-А до лагера бил добре утъпкан и по него се движела една кола в посока към магистралата.
— Порше турбо — обясни Джинели. — Играчка за богато хлапе. На задния прозорец имаше надпис Университет Браун. Две хлапета седяха отпред и други три отзад. Спрях и попитах онова, което караше, дали там има цигани, както са ми казали. Имало, но ако съм искал да ми гледат на карти, нямало да стане. Самите хлапета били ходили за това, но само набързо им казали, че тая работа не е толкова спешна и ще стане някой друг път. Затова те си тръгнали. След случката с питбуловете това не ме учуди.
— Тръгна обратно към Бар Харбър и спрях на една. бензиностанция — Нивата гори като луда, Уилям, но ако натиснеш газта до дупка, може да върви и да пее. Взех си една кока-кола и глътнах едно-две амфетаминчета, защото вече бях започнал да се чувствувам малко отпаднал.
Джинели се обадил на „бизнес съдружника“ си и се уговорили да се срещнат на бархарбърското летище в пет часа. После се върнал в Бар Харбър. Оставил Нивата на обществен паркинг и се поразходил из града, като търсел човека.
— Какъв човек? — попита Били.
— Човека — търпеливо повтори Джинели, като че говореше с идиот. — Този човек, Уилям, когото винаги ще познаеш, щом го видиш. Изглежда като всеки друг летен зяпач — сякаш може да те вземе на разходка в лодката на баща си, да ти даде десет грама добър кокаин или пък да реши, че Бар Харбър му е омръзнал и да подкара към летния фестивал в Аспън. Но все пак не е същият като другите и има два бързи начина да се разбере това. Първо, поглеждаш обувките му. Обувките на този тип са лоши обувки. Лъснати са, но са лоши обувки. Нямат стил и от начина, по който ходи, личи, че му убиват. После поглеждаш в очите му. Това е големият номер две. Тези типове изглежда никога не носят тъмни очила „Ферари“ и винаги можеш да видиш очите им. Някои хора изглежда просто обичат да ти съобщят какви са — също като ония, които първо правят нещо нередно, а после си признават на ченгетата. Очите им казват: „Откъде ще дойде следващото ми ядене? Откъде ще дойде следващият ми наркотик? Къде е този, с когото исках да се свържа, когато дойдох тук?“. Разбираш ли ме?