Малесън. Беше преровил документите, търсейки хора с необходимата му комбинация
от качества. Отвращаваше се, че се е свързал с такива типове. Те бяха по-лоши и от
простолюдието. Това бяха най-непреклонните мъже, които можа да намери, утайката
на гарнизона в Баранагар, най-големите пияници, но и най-безскрупулните воини.
Преди две седмици започна да подхвърля на лейтенанта си, че сред хълмовете
има бунтовнически лагер. През последните няколко дни се позоваваше на някакви
неопределени разузнавателни сведения, потвърждаващи слуховете, и спомена, че
въстаниците получават подкрепа от религиозния орден сред хълмовете. Едва
предишния ден избра хора, които да го придружат на “кратка разузнавателна мисия”.
Лейтенантът настоя да предвожда патрула, но Вестфален го разубеди.
Сър Албърт непрекъснато се оплакваше, че бил твърде далеч от сраженията и
оставял цялата слава от потушаването на бунта на други, а той бил забутан в северен
Бенгал и заровен в административни боклуци. Номерът мина. Вече всички мислеха, че
капитан Вестфален, макар и далеч от бойната линия, е твърдо решен да спечели един -
два медала.
Освен това той подчерта, че не иска товарни животни и носачи. Всеки войник
щеше да си носи храна и вода.
Върна се и отново застана до коня си. Трескаво се молеше планът му да успее и се
кълнеше в Бога, че ако всичко станеше така, както се надяваше, нямаше да докосне
карта или зар до края на живота си.
Трябваше да успее. В противен случай, огромният замък, който семейството му
наричаше свой дом от единайсети век насам, щеше да бъде продаден, за да изплати
дълговете си. Безпътният му начин на живот щеше да стане публично достояние,
репутацията му - принизена до тази на нехранимайко, името Вестфален - опетнено, а
простолюдието щеше да разполага с наследствената му къща... По-добре да остане тук,
в другия край на света, отколкото да преживее такова унижение.
Пак се изкачи на възвишението и взе бинокъла от Уотс. Джайнът учител вече бе
стигнал до хълмовете. Сър Албърт реши да му даде половин час преднина. Часът беше
четири и петнайсет. Въпреки облачното небе и късния дневен час, още беше светло.
В четири и трийсет и пет Вестфален реши, че не може да чака повече. Последните
двайсет минути се бяха провлекли садистично бавно. Накара хората си да се качат на
конете и ги поведе по дирите на индийския свещеник.
Както предположи, намериха лесно следите. Пътеката се виеше около заострени и
голи жълтокафяви скали, типични за възвишенията в областта. С усилия се сдържаше да
не пришпори коня. Търпение... Това беше най-важното. Уплаши се, че са се приближили
твърде много до индиеца и накара хората си да слязат от конете и да продължат пеша.
Пътеката вървеше все нагоре. Тревата беше изсъхнала и навсякъде се виждаха
голи камънаци. Нямаше други пътници, къщи и колиби - никаква следа от човешко
присъствие. Вестфален се удиви на издръжливостта на възрастния джайн. Пътеката беше
ниско в клисурата и от двете й страни се издигаха четириметрови скали. Пространството
беше тясно и трябваше да вървят един по един. Отклоненията, водещи в различни
посоки, бяха толкова много, че дори да имаха карта, едва ли щяха да се оправят и с нея.
Смрачаваше се, когато Вестфален съзря стената. Тъкмо се чудеше как да намерят
следите, щом паднеше нощта, когато вдигна глава и видя, че проходът се разширява в
малък каньон. Веднага отскочи назад и направи знак на хората си да спрат. Даде юздите
на Уотс и надникна зад назъбената скала.
Стената беше на около двеста метра и се простираше по цялата ширина на
каньона. Изглеждаше висока три метра, беше направена от черен камък и имаше една-
единствена порта в средата. Тя беше отворена.
– Оставили са я отворена за нас - подхвърли Тук.
Сър Албърт се обърна рязко и го изгледа гневно.
– Връщай се при другите!
– Няма ли да влезем?
– Само когато издам заповед!
Войникът се върна намусен на мястото си. Беше излязъл от гарнизона само преди
няколко часа, а вече показваше признаци на умора. Това би могло да се очаква от
такива като него. Всички бяха чували историите за Храма сред хълмовете. Вестфален
беше сигурен, че няма човек сред хората му, който да не таи надеждата да отмъкне
нещо от храма. Сега бяха стигнали до целта и изгаряха от нетърпение да разберат дали
слуховете са верни. Сър Албърт усещаше противната миризма на алчността им.
Дали и аз воня като тях, зачуди се той.
Погледна пак към каньона. Зад стената се издигаше неясният силует на самия храм.
Детайлите се губеха в удължените сенки. Виждаше се само нещо като купол със заострен
връх.
Изведнъж вратата се затвори с трясък, който отекна по скалистите възвишения.
Конете се изплашиха, а сърцето му пропусна един удар.
Внезапно падна мрак. Спусна се като завеса.
Какво да прави сега? Смяташе, че ще стигнат по-рано. Но защо се колебаеше?
Знаеше, че в храма няма бунтовници - това беше измислица, съчинена от него. По всяка
вероятност вътре имаше само шепа свещеници. Защо не прехвърлят зида и да
приключат набързо?
Не... Не искаше да постъпва така. Не виждаше логична причина да се двоуми, но
въпреки това нещо му нашепваше да изчака изгрева.
– Ще чакаме до сутринта.
Мъжете се спогледаха. Вестфален търсеше начин да ги контролира. Не можеше да
стреля и да борави с копието добре като тях, пък и беше командир в гарнизона едва от
два месеца. Не бе имал достатъчно време да спечели доверието им. Единственото му
преимущество беше да покаже, че неговата преценка е най-правилната. А това не беше
трудно. В края на краищата, те бяха само хора от простолюдието.
Реши да избере най-гръмогласния от недоволните.
– Намираш ли някакъв недостатък в решението ми, Тук? Ако е така, кажи. Няма
време за официалности.
– Извинете, сър - превзето каза войникът, - но ние мислехме, че ще ги нападнем
веднага. До утре има много време, а ние изгаряме от нетърпение да се сражаваме. Не е
ли така, момчета?
Разнесе се одобрителен шепот.
Преди да заговори отново, Вестфален се намести удобно на един валчест камък.
– Много добре, Тук - рече той, без да повишава тон. - Имаш разрешението ми да
поведеш атаката.
Мъжете посегнаха към пушките си, но сър Албърт добави:
– Сигурно съзнаваш, че бунтовниците, които се крият в храма, са там от няколко
седмици и познават добре вътрешността, а вие не сте влизали вътре и ще се загубите в
тъмнината.
Войниците замръзнаха по местата си и се спогледаха. Вестфален въздъхна
облекчено. Ако сега успееше да нанесе решителния удар, щеше отново да контролира
положението.
– Нападай, Тук.
След дълго мълчание войникът отговори:
– Мисля, че ще почакаме да сутринта, сър.
Вестфален плесна с ръце по бедрата си и стана.
– Добре! Изненадата и дневната светлина ще бъдат на наша страна и ще се
справим с бунтовниците без много шум. Ако всичко мине добре, утре по това време ще
бъдем в гарнизона.
Ако всичко мине добре, помисли той, няма да видите следващата нощ.