– Има бележка.
Нели я разгъна и прочете: “Не се тревожете. Не съм ви забравил. Ваш любящ
племенник Ричард.”
– Ричард? - възмутена повтори Джия.
– Да! Колко мило, че се е сетил за мен! Той знае, че “Черна магия” са любимите ми
бонбони.
– Може ли да видя бележката?
Нели й я подаде, без да я погледне отново. Вече вдигаше капака на
кутията. Преддверието се изпълни с ухание на натурален шоколад. Възрастната жена
вдъхна аромата, а Джиа се вторачи разгневена в бележката.
Тя беше написана от старателна женска ръка. Не бяха драсканиците на бившия й
съпруг. Вероятно се е обадил в магазина, казал им е какво да напишат, а по-късно се
е отбил там и е платил. А може да е изпратил най-новата си приятелка. Да, това би било
повече в стила на Ричард.
Джиа усмири гнева, който кипеше в нея. Бившият й съпруг, собственик на една
трета от огромното богатство на Вестфален, имаше достатъчно време да обикаля света
и да изпраща на леля си скъпи шоколадови бонбони от Лондон, но не отделяше нито
пени за издръжката на дъщеря си, още по-малко за картичка за рождения й ден.
От друга страна, Ричард не се престараваше за никого, особено за лелите си. Те
нямаха добро мнение за него и не се притесняваха да му го показват. Тогава защо им
изпращаше бонбони? Какво се криеше зад този мил подарък, дошъл като гръм от ясно
небе?
– Представяш ли си? - продължи Нели. - Подарък от Ричард! Колко мило! Кой би си
помислил...
Изведнъж и двете усетиха, че в преддверието има и трети човек. На прага стоеше
Вики. Беше облечена в бяла фланелка и жълти шорти. Детето ги гледаше с широко
отворени сини очи.
– Това подарък от татко ли е?
– Да, миличка - отговори Нели.
– А за мен има ли нещо?
Сърцето на Джиа се сви. Горката Вики...
Нели я погледна разтревожена, после се обърна към момиченцето.
– Още не, Виктория, но съм сигурна, че скоро ще получиш подарък. А през това
време ще си поделим бонбоните...
Възрастната жена закри устата си с ръка, осъзнавайки какво беше казала.
– О, не - рече Вики. - татко не ми изпраща бонбони. Той знае, че не бива да ям
шоколад.
Тя изпъна гръб, вирна брадичка, обърна се и забърза към задния двор.
Лицето на Нели помръкна.
– Забравих, че е алергична. Ще отида при нея...
– Остави - възрази Джиа и сложи ръка на рамото й. - И по-рано сме говорили по
този въпрос.
Нели остана в преддверието. Изглеждаше много по-възрастна, отколкото беше.
Без да съзнава, стискаше кутията с шоколадовите бонбони с осеяни със старчески
петънца ръце. Джиа не знаеше кого да съжалява повече - Вики или Нели.
2.
Джоуи Диас сложи шишенцето със зелената течност на масата помежду им.
– Откъде го намери, Джек?
Ядяха хамбургери в едно заведение в центъра на града. Джоуи беше филипинец с
пъпчиво лице, но Джек го ценеше много. Диас работеше в градската лаборатория на
министерството на здравеопазването. В миналото Джек го използваше предимно за
информация и за предложения как да стовари гнева на здравното министерство върху
главите на хората, прецакали клиентите му. За пръв път го бе помолил да направи
анализ на нещо.
– Защо, какво му има?
Трудно се съсредоточаваше върху Джоуи и храната. Непрекъснато мислеше за
Колабати и за начина, по който го бе накарала да се почувства миналата нощ. После се
сети за миризмата, която проникна в апартамента и за странната реакция на младата
индийка.
– Нищо - отговори с пълна уста Джоуи, - но няма да ти помогне при запек.
– Не е ли разхлабително? Тогава какво е? Приспивателно?
Диас поклати глава и напълни устата си с пържени картофи.
– Не.
Джек забарабани с пръсти по мазната дървена маса. По дяволите! Не му мина
през ум, че течността може да е някакъв опиат, с който похитителите са приспали Грейс,
за да я измъкнат по-лесно - ако изобщо беше отвлечена. Зачака Джоуи да продължи, с
надеждата, че лаборантът първо ще сдъвче и преглътне храната, но това не стана.
– Мисля, че не служи за нищо. Само някаква шантава комбинация от странни
съставки.
– С други думи, някой е направил смес от разни неща, за да я продава против
всякаква болка.
Диас сви рамене.
– Може би. Но ако беше така, можеше да не си играят толкова много. Смятам, че
създателят е вярвал в сместа. Съдържа силни есенции и дванайсет процента алкохол.
Нищо особено - разпознах ги за нула време. Но има един рядко срещан алкалоид,
който...
– Какво е това алкалоид? Звучи като отрова.