По-скоро дращене. Джек застана нащрек.
Докато гледаше, на прозореца на стаята с телевизора се появиха два чифта жълти
очи.
Сигурно беше светлинна измама. Джек присви очи, но те не изчезнаха. Стрелкаха
се насам - натам, сякаш търсеха нещо. Едните се вторачиха за миг в него. Сърцето му се
вледени, докато наблюдаваше онези блестящи жълти кръгове. Все едно се взираше в
душата на злото. Почувства как се свива. Искаше му се да скочи, да изтича до старото
дъбово писалище, да извади пистолета и да стреля в очите.
Но не можеше да помръдне. Беше скован от неизпитван дотогава страх, вцепенен
от враждебността и злобата на жълтите очи.
Колабати явно разбра, че нещо не е наред и го погледна.
– Какво виждаш?
Очите й бяха широко отворени, а гласът - едва доловим шепот.
– Жълти очи. Два чифта.
Тя затаи дъх.
– В другата стая ли са?
– Пред прозореца.
– Не мърдай и не говори.
– Но...
– Моля те. Заради нас.
Той се вторачи в лицето й, опитвайки се да разгадае изражението му. Тя се
страхуваше. Но защо не се изненада, когато й каза, че пред прозореца на третия етаж
има очи?
Отново надникна над рамото й. Жълтите очи продължаваха да търсят нещо. Но
какво? Изглеждаха объркани и сякаш гледаха през Джек.
Това е безумие! Защо седя тук?
Джек се ядоса, че се е предал толкова лесно на страха от неизвестността. Там
имаше някакво животно, дори две. Можеше да се справи с тях.
Той понечи да отмести Колабати, но тя извика и се вкопчи в него.
– Не мърдай!
– Пусни ме да стана.
– Не се отделяй от мен!
– Ще отида да видя какво има там.
– Не! Ако ти е мил животът, стой тук!
Всичко това започваше да прилича на лош филм.
– Хайде! Какво толкова може да има там?
– По-добре е да не знаеш.
Това преля чашата. Джек се опита да се отскубне от Колабати, но тя се притискаше до
него с всичка сила. Полудя ли? Какво й стана?
Накрая се изправи заедно с нея и я повлече към другата стая.
Очите бяха изчезнали.
Препъвайки се, Джек се приближи до прозореца. Нищо.
– Какво имаше там? - попита я той.
Изражението й беше очарователно невинно.
– Нали видя - нищо.
Тя го пусна и се върна в хола. Джек се вгледа в силуета й. Нещо се беше случило и
Колабати знаеше какво. Ала той нямаше представа как да я накара да му каже.
– Защо се уплаши? - попита Джек.
– Не се уплаших.
Тя започна да се облича.
– Не е вярно.
– Джек, много те обичам - каза Колабати с глас, който не прозвуча така безгрижно,
както тя се бе надявала, - но понякога се държиш много глупаво. Това беше само една
игра.
Той разбра, че е безсмислено да настоява. Тя нямаше намерение да му каже нищо.
– Тръгваш ли си?
– Да. Налага се...
– Да видиш брат си?
Тя го погледна.
– Откъде знаеш?
– Предположих.
Колабати застана пред него, прегърна го и го целуна.
– Извинявай, че не мога да остана. Ще се видим ли утре?
– Няма да бъда в града.
– Тогава в понеделник?
– Не знам - въздържа се Джек. - Това не ми харесва - идваме тук, любим се,
изведнъж се появява миризмата, ти се вкопчваш в мен, вонята изчезва и ти си тръгваш.
Тя го целуна отново.
– Обещавам, че това повече няма да се случи.
– Защо си толкова сигурна?
– Знам го - усмихна се тя.
Джек я изпрати до вратата и заключи. Върна се в стаята с телевизора и се вторачи в
мрака навън. Нищо не помръдваше. Нямаше светещи очи. Не беше луд и не
употребяваше наркотици, но тази нощ пред прозореца наистина имаше нещо. Оттам се
взираха два чифта жълти очи. Бяха му познати, но не можеше да се сети откъде. Рано
или късно щеше да си спомни.
Вниманието му беше привлечено от перваза от външната страна на прозореца,
където имаше три продълговати белезникави резки. Сигурен беше, че по-рано ги
нямаше. Почувства се объркан, неспокоен, ядосан и отчаян. Какво можеше да направи?
Тръгна към хладилника да вземе бира и погледът му се спря на големия скрин,
където бе оставил шишенцето с билковата смес.
То не беше там.
11.
Колабати забърза към Сентрал Парк Уест. Наоколо имаше жилищни сгради и
дървета от двете страни на улицата. Денем беше приятно, ала нощем имаше твърде
много тъмни сенки и потайни места. Тя не се боеше от ракшасите, защото носеше
огърлицата, а от хората.
Поуспокои се, когато стигна до Сентрал Парк Уест. Там, въпреки късния час,
уличното движение беше оживено и светеха лампи. Минаваха свободни таксита, но