сигналните светлини и ракшасите скочиха да завържат въжетата за пилоните на
пристана.
Кузум си позволи да се усмихне със задоволство. Да, те бяха готови. Скоро щяха да
напуснат завинаги тази противна страна. Той щеше да се погрижи утре вечер ракшасите
да не се върнат с празни ръце.
ШЕСТА ГЛАВА
Западен Бенгал, Индия
събота, 25 юли 1857
Днес щеше да има жертви. Сър Албърт Вестфален не се съмняваше в това. И той
може би щеше да е една от тях.
Беше легнал на една скална издатина и утринното слънце топлеше гърба му, а
Храма сред хълмовете и ограденият със зидове двор бяха под него. Зачуди се дали е
способен да осъществи плана си докрай. Абстрактният замисъл, който изглеждаше
толкова прост и лесен в канцеларията му в Баранагар, му се виждаше съвсем различен
сред тези застрашителни възвишения под студената светлина на зората.
Сърцето му блъскаше силно в гърдите, докато лежеше по корем и се взираше през
бинокъла. Трябва да е бил луд, като е помислил, че планът му ще успее! Толкова ли
силно беше отчаянието му, че го бе довело дотук? Беше ли готов да рискува живота си,
за да спаси семейната чест?
Вестфален погледна хората си, които проверяваха снаряжението и конете. Лицата
им бяха мръсни, а намачканите униформи - втвърдени от калта, засъхналата пот и
дъжда. Съвсем не приличаха на елитните войници на Нейно Величество. Но тях не ги
беше грижа, защото и без това живееха като животни. Обитаваха претъпкани
помещения, спяха върху брезентови чаршафи, които се сменяха веднъж месечно, и
ядяха и се миеха в едни и същи тенекиени канчета. Казарменият живот превръщаше в
зверове най-добрите от тях и когато нямаше враг, те се биеха помежду си.
Единственото, което обичаха повече от боя, беше алкохола. Дори сега, когато трябваше
да са се запасили с храна, те пак пиеха. По лицата им не се четеше безпокойство, а само
нетърпение да влязат в схватка и да отмъкнат плячка.
Храма сред хълмовете не можеше да се опише с думи. Той сякаш не
принадлежеше към този свят.
Изведнъж портата се отвори и отвътре излезе един мъж, по-млад от джайна, но
увит с подобна препаска. На раменете си носеше голяма урна. Отиде до далечния край
на стената, изля съдържанието на урната на земята и се върна в двора.
Вратата остана отворена.
Вече нямаше причина да отлага нападението.
Вестфален слезе от скалната издатина и застана пред хората си.
– Ще се приближим в галоп. В две колони и с вдигнати копия. Тук ще води едната
колона и ще мине от лявата страна на храма. Ръсел ще поведе втората надясно. Ако
няма съпротива, слизайте от конете и зареждайте пушките. После ще претърсим
вътрешността, за да проверим дали там се крият бунтовници. Имате ли въпроси?
Мъжете поклатиха глави. Явно изгаряха от нетърпение да се сражават.
По конете! - заповяда Вестфален.
Остави шестимата копиеносци да яздят най-отпред, а той изостана назад.
Войниците вдигнаха копията и пришпориха конете.
Сър Албърт им беше казал, че зад стената на храма има бунтовници и те бяха
готови да убиват. Само той знаеше, че щяха да срещнат шепа изненадани и безобидни
свещеници.
Това беше единственото, което го накара да ги последва. Нямаше за какво да се
притеснява. Свещениците едва ли бяха въоръжени.
Зърна релефните стенописи върху зида, ограждащ двора, но мислите му бяха заети
с въпроса какво ще намери отвъд него и затова не се вгледа, за да разбере смисъла им.
Извади сабята си и нахлу в двора, заедно с крещящите копиеносци.
Видя трима невъоръжени свещеника, които стояха пред храма. Те изтичаха към
войниците размахвайки ръце, сякаш искаха да ги прогонят.
Копиеносците не се поколебаха. Трима от тях обградиха свещениците и ги
пронизаха с копията си. После спряха пред входа на храма, слязоха от конете, хвърлиха
копията и извадиха пушките от чантите на седлата.
Вестфален остана на коня. Чувстваше се неудобно, защото беше лесна мишена, но
ако забележеше, че нещо не е наред, можеше да обърне коня и да избяга.
Хората му вече се качваха по стъпалата на храма, когато от двете страни ги нападнаха
джайни. Надавайки пронизителни гневни викове, пет - шест свещеника излязоха от
храма и още толкова - от пристройката. Първите бяха въоръжени с бичове и пики, а
другите - с ятагани.
Последва не схватка, а истинско кръвопролитие. Вестфален съжали свещениците.