на най-близката от тях и държеше високо ножа си, от който капеше нещо.
– Газ! Достатъчна за цяла година. А там има чували с ориз - повече, отколкото са
нужни на двайсетина “поклонници”.
Върховният жрец изобщо не го погледна. Сякаш войникът не съществуваше.
– Е? - най-после попита Вестфален. - Какво ще кажете за ориза и газта?
– Запаси за бурни времена, капитане - учтиво отговори индиецът. - Никога не се
знае кога може да свърши храната.
– Ако не кажете къде са бунтовниците, ще бъда принуден да заповядам на хората
си да претърсят храма. А това ще причини ненужни щети.
– Няма да се наложи, капитане.
Вестфален и хората му подскочиха, когато чуха друг глас. Една женска фигура сякаш
придоби очертания от мрака зад статуята на Кали. Беше по-ниска от жреца, но с хубаво
тяло и също облечена в бяло.
Свещеникът каза нещо на родния си език и жената му отговори.
– Какво казаха? - попита Вестфален.
– Той попита за децата - отговори Тук, - и тя каза, че са в безопасност.
За пръв път жрецът призна съществуването на Тук, но само го погледна, нищо
повече.
– Онова, което търсите, капитане - бързо изрече жената, - е под краката ни.
Единственият път минава през онази решетка.
Тя посочи някъде зад урните с газта и чувалите с ориз. Тук ги прескочи и коленичи.
– Ето я! Уф... Каква смрад!
Сър Албърт посочи войника най-близо до себе си.
– Хънтър, наблюдавай онези двамата. Опитат ли се да избягат, стреляй!
Хънтър кимна и взе на мушка двойката на подиума. Вестфален отиде при
останалите, които се бяха събрали около решетката.
Тя беше квадратна, около три метра от всяка страна. Беше направена от тежки
железни пръчки, които се пресичаха на разстояние метър и петдесет. Отдолу нахлуваше
влажен въздух, вонящ на гнило. Мракът под нея беше непрогледен.
Вестфален изпрати Малесън за една от медните лампи на подиума, и когато
войникът я донесе, я хвърли през решетката. Тя издрънча на камъните, отскочи и падна
на една страна. Пламъкът затрептя и почти угасна, но после лумна отново. Светлината
озари гладката каменна повърхност на трите стени на кладенеца. На четвъртата зееше
черна дупка, която приличаше на вход към подземен тунел.
И там, в двата ъгъла на отвора седяха малки урни, пълни с разноцветни камъни -
някои зелени, други червени, трети - кристално чисти.
На сър Албърт му се зави свят. Трябваше да се облегне на решетката, за да не се
строполи на земята. Беше спасен.
Погледна хората си. И те бяха видели урните. Скъпоценните камъни щяха да
стигнат за всички. Но първо трябваше да се доберат до тях.
Започна да издава заповеди. Изпрати Малесън при конете за въже и накара
останалите да повдигнат решетката. Те се напънаха, но тя не помръдна. Вестфален се
накани да се върне на подиума и да заплаши свещеника, когато забеляза двата
плъзгащи се лоста, които придържаха решетката с халки към каменния под. Докато ги
вдигаше, му се стори странно, че съкровището е заключено с такива прости механизми,
ала скъпоценните камъни бяха пред очите му и той забрави за това.
Вдигнаха решетката и я подпряха с една от пушките Енфийлд. Малесън дойде с
въжето, завърза единия край за една от колоните в храма, а другия хвърли в дупката.
Вестфален се накани да попита има ли доброволци, когато Тук клекна до пролуката.
– Баща ми беше помощник бижутер - заяви той. - Ще проверя дали долу има нещо
вълнуващо.
Вкопчи се във въжето и започна да се спуска. Стигна до пода и се хвърли към най-
близката урна.
– Истински са! - извика той. - Кълна се в Бога, истински са!
Сър Албърт онемя. Всичко щеше да бъде наред. Щеше да се върне в Англия, да изплати
дълговете си и никога повече нямаше да играе хазарт. Той потупа войниците по
раменете и посочи надолу.
– Помогнете му.
Тримата мъже се спуснаха по въжето. Започнаха да сноват насам - натам, а
удължените им сенки се преплитаха на светлината на лампите. Вестфален едва се
сдържаше да не им изкрещи да донесат камъните, но не биваше да се показва
нетърпелив. Трябваше да запази спокойствие. Най-после войниците домъкнаха една от
урните до въжето и я завързаха. Вестфален и Малесън я изтеглиха и я сложиха на пода.
Малесън зарови ръце в скъпоценните камъни и извади две пълни шепи. Сър
Албърт се въздържа да направи същото. Взе един - единствен изумруд и го погледна
небрежно, макар че му се искаше да го целуне и да извика от радост.
– Елате тук! - каза Тук. - Има още много, а смърди ужасно. Побързайте!