Вестфален направи знак на Малесън, който развърза въжето от урната и го хвърли
в дупката, после продължи да изучава изумруда. Той беше най-хубавото нещо, което
беше виждал.
– Какво е това? - попита единият от войниците долу.
– Кое?
– Някакъв шум. Идва от тунела.
– Побъркал си се, човече. Там няма нищо, освен смрад.
– Чух нещо, казвам ти.
Сър Албърт се приближи до отвора и погледна към четиримата войника. Накани се
да им каже да престанат да говорят, когато жрецът и жрицата започнаха да пеят.
Обърна се. Никога не беше чувал подобна мелодия. Гласът на жената се извисяваше в
пронизителен вой, подсилван от баритона на мъжа. Песента им нямаше думи, нито
хармония, а само откъслечни и несвързани звуци. Вестфален стисна зъби.
Те изведнъж спряха.
После се чу друг звук. Разнесе се от тунела и се засили - тътнеща какофония от
стонове, ръмжене и сумтене, от която косата му се изправи.
Шумът от дупката заглъхна и мъжът и жената отново подеха дисхармоничната си
песен. После спряха, а нечовешките звуци от тунела им отговориха - Този път по-силно.
Молебствие от ада!
Внезапно пеенето беше прекъснато от писък на болка и ужас, който се разнесе
отдолу. Сър Албърт погледна и видя, че някой влачи Уотс за краката към черната паст на
тунела.
– Хвана ме! - пищеше войникът.
Но какво? Долу беше тъмно. Какво го държеше?
Тук и Ръсел го хванаха за ръцете и се опитаха да го издърпат, но силата, която го
теглеше към мрака, беше неумолима. Ръцете на Уотс всеки миг щяха да се изтръгнат от
раменните стави. Изведнъж от тунела изскочи един черен силует, който сграбчи Тук за
врата и се наведе над него. Вестфален не можеше да различи подробностите, но
малкото, което видя, беше достатъчно, за да накара стомахът му да се свие и сърцето
му да затупти като обезумяло.
Жрецът и жрицата запяха отново. Знаеше, че трябва да ги застави да млъкнат, но
не можеше да говори и да се движи. Ръсел пусна Уотс, който бързо изчезна в тунела, и
се втурна да помага на Тук. Но от сенките изскочи още една черна фигура и го дръпна в
дупката. Тук също беше повлечен навътре.
Сър Албърт никога не бе чувал възрастни хора да пищят така от страх. Звукът го
ужаси. Но все още не беше в състояние да реагира.
Мъжът и жената продължаваха да пеят, без да спират и да чакат отговор от
кладенеца.
Долу остана само Ланг. Беше се вкопчил във въжето и стигна до половината на
стената с пребледняло от страх лице, когато от мрака изскочиха два черни силуета,
хвърлиха се върху него и го повалиха на земята. Той изкрещя за помощ, докато се
съпротивляваше с обезумял поглед. Вестфален успя да излезе от вцепенението, което го
бе сковало, когато видя обитателите на тунела, и извади пистолета си. Малесън насочи
пушката си и стреля по съществата. Сър Албърт също стреля и беше сигурен, че ги улучи,
но куршумът не им оказа никакво въздействие. Той стреля три пъти в чудовищата, но те
се скриха от погледа му, завличайки Ланг в дупката.
Ужасната песен продължаваше на фона на изтерзаните писъци от кладенеца, а
вонята се разнасяше навсякъде. Вестфален имаше чувството, че ще полудее. Обърна се,
прицели се в подиума и изкрещя:
– Млъкнете или ще ви застрелям!
Но двамата само се усмихнаха и продължиха адската се песен.
Той направи знак на Хънтър, който ги пазеше. Войникът не се поколеба. Вдигна
пушката и стреля.
Изстрелът отекна в храма като експлозия. На гърдите на жреца разцъфна алено
петно и той бавно се свлече на земята. Устните му се раздвижиха, изцъклените му очи
примигаха два пъти и после тялото му се отпусна. Жената извика и коленичи до него.
Песента секна. Писъците отдолу - също.
В храма отново се възцари тишина. Разтреперан, сър Албърт пое дъх. Ако имаше
поне минутка за размисъл, можеше...
– Капитане! Те се качват! - истерично изкрещя Малесън и се дръпна от отвора. -
Идват насам!
Обзет от паника, Вестфален изтича до дупката. Пространството долу беше пълно с
черни фигури. Не се чуваше ръмжене, лай или съскане, а само плъзгане на влажни кожи
и дращене на нокти. Лампата беше загаснала и се виждаха само неясните очертания на
изкачващи се по въжето тела.
Изведнъж две жълти очи се впериха в него. Едно от съществата беше стигнало
почти догоре!
Сър Албърт прибра пистолета и извади сабята. Вдигна я с треперещи ръце над
главата си и удари с всичка сила. Въжето се скъса и падна долу.