Доволен от успеха, Вестфален надникна да види какво ще направят съществата. Не
повярва на очите си, като ги съзря, че се катерят по стените. Невероятно! Та стените бяха
гладки като...
Едва тогава забеляза какво правят. Чудовищата се катереха едно през друго и се
изкачваха все по-нависоко като вълна от черна и мръсна вода. Той пусна сабята и се
обърна да побегне, но се застави да не мърда. Ако съществата излезеха от кладенеца, за
него нямаше да има спасение. А той не искаше да се случи това. Не и сега, когато
богатството беше в краката му.
Сър Албърт събра всичката си смелост и се приближи до мястото, където бе
подпряна решетката. Целият изпотен и със стиснати зъби той внимателно протегна крак
и ритна пушката. Решетката се затвори с трясък, а Вестфален се приближи препъвайки се
до колоната и въздъхна облекчено. Сега беше в безопасност.
В същия миг решетката се разтресе и започна да се надига.
Стенещ от ужас и отчаяние, сър Албърт се промъкна към нея.
Трябваше да дръпне плъзгащите се лостове.
Докато се приближаваше, той стана свидетел на ужасна сцена. Черните тела се
бяха скупчили под решетката и вкопчили нокти в пръчките. Видя как острите им бели
зъби гризат желязото. Жълтите им очи бяха свирепи, дръзки, жестоки и озарени от
безумна и безразсъдна жажда за кръв. А вонята проникваше навсякъде.
Едва сега разбра защо решетката се придържа с лостове към земята.
Вестфален коленичи, после легна по корем. Всеки нерв от тялото му крещеше да
бяга, но той отказа да се подчини. Беше стигнал твърде далеч. Нямаше да позволи да му
измъкнат спасението под носа. Можеше да заповяда на Малесън и Хънтър да се
приближат до решетката, но те щяха да откажат. Това щеше да бъде излишна загуба на
време. Трябваше да се справи сам.
Започна да пълзи към най-близкия лост.
Протегна ръка, сграбчи го и зачака. Ударите по долната страна на решетката
ставаха все по-чести и силни. На два пъти се опита да пъхне лоста в халката, но не успя.
Отчаян, той стана, затисна с ръка решетката и стовари цялата си тежест върху нея.
Решетката се затръшна и лостът се плъзна на мястото си. Единият край беше
залостен. Ала нещо се изви от железните пръчки и се вкопчи в китката му като змия.
Беше някакво подобие на ръка, но с три пръста и с дълги жълти нокти. Кожата беше
синкавочерна, студена и влажна.
Вестфален изпищя от ужас и отвращение, когато съществото дръпна ръката му към
движещата се маса от сенки в кладенеца. Изправи се, стъпи с два крака на ръба на
решетката и се опита да се освободи. Но ръката се впи още по-здраво в него. Тогава
съзря сабята си на пода, където я беше пуснал - само на две крачки от него.
Протегна се, сграбчи я и започна да сече ръката, която го дърпаше. От нея бликна
черна кръв. С десетия удар я отряза и се строполи на пода. Най-после спасен...
Ала изведнъж ноктите се раздвижиха и се впиха в китката му.
Той пусна сабята и се вкопчи в пръстите. Малесън се втурна към него и му помогна.
С общи усилия двамата издърпаха ноктите и сър Албърт освободи ръката си. Малесън
хвърли отсечената ръка към решетката. Пръстите се вкопчиха в железните пръчки, а
после едно от съществата ги дръпна надолу.
Сър Албърт легна задъхан на пода и разтри китката си. В същия миг от подиума се
извиси гласът на жената.
– Моли се на своя бог, капитан Вестфален! Ракшасите няма да ти позволят да се
измъкнеш жив от храма!
Тя имаше право. Онези неща... Как ги нарече? Ракшаси? Те щяха да изтръгнат
единствения лост от халката в каменния под и да вдигнат решетката, ако сър Албърт не
намереше начин да сложи някаква тежест върху нея. Огледа се. Очите му се спряха на
урните с газ за лампите. Изглеждаха достатъчно тежки. Ако той, Малесън и Хънтър
успееха да ги домъкнат до решетката... Не... Почакай!
Огън! Нищо не устояваше на пламналата газ. Той скочи и се втурна към урната,
която Тук бе отворил с ножа си.
–малесън! Ела тук! Да излеем газта през решетката!
После се обърна към Хънтър и посочи една от лампите край подиума.
– Донеси я тук!
Пъшкайки от тежестта, Вестфален и Малесън довлякоха урната до решетката,
наклониха я и изляха съдържанието й върху съществата долу. Хънтър хвърли лампата.
Газта се запали и пламъците се посипаха по черните фигури. От дупката се извиси
пронизителен вой. Ударите станаха по-силни. Огънят се разгаряше. Към тавана на храма
се надигна парлив черен пушек.
– Още! - изрева Вестфален.
Разряза восъчната запушалка със сабята си, а Малесън и Хънтър изляха