съдържанието на втора, после на трета урна. Воят на съществата взе да заглъхва, а
пламъците лумнаха още по-силно.
Тримата изливаха урна след урна. Наводниха тунела, който се превърна в огнена
река.
– Проклет да си, капитан Вестфален! - проехтя гласът на жената.
Тя се беше изправила и сочеше с дългия си лакиран в червено нокът към сър
Албърт.
– Проклет да си, ти и цялото ти поколение!
Той направи една крачка към нея и вдигна сабята си.
– Млъквай!
– Родът ти ще умре в кръв и болка, проклинайки теб и деня, в който си влязъл в
този храм!
Жената говореше сериозно - в това нямаше съмнение. Наистина проклинаше
Вестфален и потомството му и това го потресе. Той направи знак на Хънтър.
– Накарай я да млъкне!
Войникът свали пушката от рамото си и се прицели в жената.
– Нали чу какво казах!
Ала тя не обърна внимание на смъртоносната заплаха и продължи да вика.
– Ти уби моя съпруг и оскверни храма на Кали! Никога няма да намериш покой,
капитан Вестфален! Нито ти - тя посочи към Хънтър, после към Малесън. - Нито ти!
Ракшасите ще ви намерят където и да сте!
Хънтър погледна сър Албърт, който кимна. За втори път в онзи ден в храма отекна
изстрел. Куршумът раздроби лицето на жената. Тя се свлече на пода до съпруга си.
Вестфален се вгледа за миг в безжизненото й тяло, после отмести поглед към
пълната със скъпоценни камъни урна. Тъкмо обмисляше план как да вземе най-големия
дял, когато един пронизителен яростен писък го накара отново да се обърне.
Хънтър се вцепени, лицето му пребледня, раменете му се изопнаха назад, очите му
се разшириха, а устата му се раздвижи беззвучно. Пушката му издрънча на пода, а от
устата му бликна кръв. Коленете му се огънаха и той падна по лице.
На гърба му имаше кървава дупка. Зад него стоеше чернооко, босоного момче на
не повече от дванайсет години, вперило очи в поваления британски войник. В ръката си
държеше сабя, до половината изцапана с кръв.
Момчето вдигна глава и видя Вестфален. Нададе пронизителен вик, вдигна
оръжието и хукна към него. Сър Албърт нямаше време да извади пистолета и трябваше
да се отбранява с омазнената с газ сабя, която още стискаше в ръката си.
Той отстъпи, поразен от ожесточената атака и от вманиаченото изражение на
плувналото в сълзи лице на момчето. Очите му бяха присвити, а от устата му хвърчаха
слюнки, които капеха по брадичката. Вестфален видя, че Малесън стои настрана с
вдигната пушка.
– Застреляй го, за Бога!
– Чакам да се отместите!
Сър Албърт отстъпи и увеличи разстоянието между себе си и момчето. Накрая,
след като измина сякаш цяла вечност, Малесън стреля.
Но не улучи.
Ала трясъкът на пушката стресна момчето. То се обърна и тогава Вестфален
замахна със сабята, прицелвайки се във врата му. Момчето се опита да избегне удара,
но беше твърде късно. Острието преряза плътта и костта и момчето падна, обляно в
кръв. Това беше достатъчно. Сър Албърт измъкна сабята си от тялото му и се извърна.
Стана му лошо. Предпочиташе да остави другите да убиват.
Малесън бе захвърлил пушката и тъпчеше джобовете си със скъпоценни камъни.
– Нали не възразявате, сър? - попита той и посочи към жреца и съпругата му. - Те
няма да се нуждаят от тях.
Вестфален знаеше, че сега трябва да внимава много. Той и Малесън бяха
единствените оцелели съучастници в масова сеч. А никога не биваше истината да излезе
наяве. Сър Албърт вярваше в себе си, но знаеше, че да се довери на Малесън, би било
пагубна грешка.
– Не губи време да пълниш джобовете си - лукаво се усмихна той. - По-добре
донеси няколко чанти от седлата.
Войникът се засмя и скочи.
– Правилно, сър!
Малесън излезе. Вестфален зачака неспокойно. Беше сам в храма - или поне се
молеше да е така. Надяваше се, че всички онези чудовища са мъртви. Нямаше начин да
не са. Никой не би оцелял след пожара в дупката. Погледна мъртвите тела на жреца и
жрицата и си спомни за проклятието й. Празни думи на смахната езичница. Нищо
повече. Ала онези същества в тунела...
Малесън се върна с две чанти. Вестфален му помогна да напълни четирите големи
отделения, после и двамата преметнаха по две на рамо.
– Май забогатяхме, сър? - рече Малесън, но усмивката замръзна на устните му,
като видя насочения към него пистолет.
Сър Албърт не му остави време да го моли за пощада. Това само би забавило
нещата, без да промени крайния изход. Не можеше да позволи бъдещето на името и