И двамата знаеха, че това не е всичко, но по безгласно споразумение не казаха
нищо повече. Джек плати ракетата и топките за тенис.
– Ще ти донеса домати - каза той, когато Ейб отново спусна металната решетка
пред витрината на магазина.
Приятелят му засия.
– Отлично!
Следващата отбивка беше при Хулио, откъдето Джек взе кола - шевролет от 63-та,
бяла, с черен гюрук и подобрен двигател. Незабележим, всекидневен автомобил. Не
беше в стила на Хулио, но той не беше платил колата. Джек я видя на витрината на един
магазин за “класически” модели, даде пари на Хулио и я регистрира на негово име.
Официално колата принадлежеше на Хулио, но Джек плащаше застраховката и гаража и
я използваше, когато се налагаше.
Хулио беше напълнил резервоара с бензин и го чакаше. Беше я поукрасил - от
задното стъкло махаше ръка с надпис “Здрасти” и кученце, което клатеше глава и
мигаше с червени очи в синхрон със светлините на стоповете.
– Смяташ ли, че ще се кача сред тази менажерия? - попита Джек и го изгледа
гневно.
Хулио сви рамене.
– Какво да ти кажа, Джек? В кръвта ми е.
Джек нямаше време да маха символите на псевдоцивилизацията. Снабден с най-
хубавата щатска шофьорска книжка, която можеше да се купи с пари, той сложи кобура
със семерлинга в специалното отделение под предната седалка и бавно потегли.
Неделната сутрин в Манхатън е неповторима. Улиците са пусти. Няма автобуси и
камиони. Само по някой пешеходец тук-там. Пълна тишина. Почти зловещо.
Джек се отправи по 58-ма улица, стигна до източния й край и спря пред номер 8 на
Сътън Скуеър.
2.
Отвори Джиа. Юнис имаше почивен ден, а Нели още спеше.
Загърна се в халата и бавно тръгна към външната врата. Главата й се пръскаше от
болка, езикът й беше надебелял, повръщаше й се. Шампанското... Снощи се чувстваше
толкова добре, а сега - ужасно.
Погледна през шпионката и видя, че на прага стои Джек, облечен в бели спортни
шорти и тъмносиня фланелка.
– Има ли желаещи за тенис? - криво се усмихна той.
Изглеждаше добре. Джиа харесваше слаби и жилави мъже.
– Е? Може ли да вляза?
Тя се усети, че се е вторачила в него. През изминалите четири дни го видя три пъти.
Пак свикваше с присъствието му. Това не беше хубаво. Но нямаше да го отбягва, докато
не намереха Грейс.
– Разбира се. С кого ще играеш? С твоята приятелка индийката ли?
Веднага съжали за думите си, припомняйки си снощната му забележка за
ревността. Тя не ревнуваше... Само любопитстваше.
– Не. С баща ми.
Джиа знаеше колко е болезнено за Джек да бъде с баща си.
– Но дойдох тук, защото... Не знам точно как да го кажа, но не пийте нищо
непознато.
– Какво означава това?
– Никакви тоници, разхлабителни или нещо ново, което намерите в къщата.
Джиа не беше в настроение да слуша шеги.
– Снощи може и да съм пийнала повечко шампанско, но не ходя из къщата да
надигам шишетата.
– Говоря сериозно, Джиа.
Тя виждаше това и се почувства неловко. Погледът й стана изпитателен и угрижен.
– Не разбирам.
– Аз също. Но в онова шишенце на Грейс има някаква гадост. Стой настрана от
такива неща. Ако намериш още от онази течност, скрий я и после ми я дай.
– Мислиш ли, че тя има нещо общо с...
– Не знам. Но за всеки случай искам да внимавате.
Джек говореше уклончиво. Не й казваше всичко. Безпокойството й нарасна.
– Какво знаеш?
– Точно там е проблемът - нищо. Само предчувствие. Затова внимавай и не се
доближавай до нищо непознато.
Той й даде един телефонен номер.
– На баща ми е. Ако научите нещо за Грейс или ако ви потрябвам, обади се. Къде е
Вики?
– Още е в леглото. Юнис каза, че снощи заспала трудно. Приятна игра.
Джек се намуси.
– Благодаря.
Излезе и потегли. Докато го гледаше, Джиа се зачуди какво ли се върти в главата
му и защо беше онова странно предупреждение да не пият нищо “непознато”.
Разхлабителното на Грейс го тревожеше, но не каза защо. Само за да се увери, тя се
качи на втория етаж и прегледа шишенцата на Грейс. Всички имаха етикети. Нямаше
друго като онова, което бяха намерили в четвъртък.
Джиа глътна два аспирина и се изкъпа с гореща вода. Комбинацията намали
главоболието й. Когато се облече, Вики вече беше станала и чакаше закуската.
– Какво ти се яде?
– Шоколад!
– Вики!
– Колко е хубава! - отговори детето и посочи кутията бонбони “Черна магия”.