– Знаеш какво става, когато ядеш шоколад.
– Ама е много вкусен!
– Добре. Вземи си един бонбон. Ако мислиш, че заради няколко парченца шоколад
си заслужава да се подуваш, да те сърби и да ти е лошо, хапни си.
Вики погледна майка си, после бонбоните. Джиа затаи дъх, като се молеше, че
дъщеря й ще направи правилния избор и ще устои на изкушението.
– По-добре да изям един портокал, мамо.
Джия я взе в прегръдките си и я завъртя.
– Гордея се с теб, Вики! Разсъждаваш като зрял човек.
– Е, всъщност ми се иска покрит с шоколад портокал.
Джиа се засмя и я поведе към кухнята.
3.
Тунелът “Линкълн” беше почти празен. Джек прекоси ивицата, която отбелязваше
границата между Ню Йорк и Ню Джърси и си спомни колко се радваха с брат си и сестра
си, когато минеха тази линия на връщане у дома. На времето изпитваше радостна
тръпка, когато се прибираше в Ню Джърси, но сега съвсем не му беше весело.
Излезе от тунела и присви очи на слънчевата светлина. Отправи се нагоре, мина
през Юниън Сити, а после се насочи надолу, към низините на Ню Джърси. Пътят се
виеше през блатисти долини, покрай пристанището на Нюарк и околните рафинерии и
химически заводи. Комините бълваха противен пушек.
Ала щом навлезе във вътрешността на областта, пейзажът постепенно се промени
и стана хълмист. Колкото по-на юг отиваше, толкова повече мислите му се връщаха към
миналото. Спомни си за мистър Канели и за помощта, която бе оказал на първите си
клиенти.
Ала напрежението му нарастваше и той знаеше причината. Наближаваше мястото,
където бе загинала майка му.
Тогава бе “теглил чертата” между себе си и останалите хора, както се беше
изразила Колабати.
Това се случи, когато беше третокурсник в Рътгерс. През една неделна вечер в
началото на януари. Джек беше във ваканция. Бяха ходили на гости у леля Дорис в
Хайтстаун и се прибираха у дома. Джек седеше на задната седалка, а родителите му -
отпред. Шофираше баща му. Джек предложи да седне зад волана, но майка му каза, че
начинът, по който задминавал камионите, я изнервял. Разговаряше с баща си за
предстоящите финали по бейзбол, а майка му наблюдаваше спидометъра, за да бъде
сигурна, че не превишават ограничението от деветдесет и пет километра в час. Веселото
им настроение след прекарания с роднините ленив зимен следобед беше внезапно
помрачено. Минаваха под един надлез, когато с трясък колата се разтресе и дясната
половина на предното стъкло се разби на безброй блещукащи парченца. Баща му
извика от изненада, а майка му - от болка. В колата нахлу леден въздух. Майка му
изстена и повърна.
Баща му спря. Джек скочи на предната седалка и видя какво е станало. Една шлака
беше разбила предното стъкло и се бе забила в ребрата и стомаха на майка му. Не
знаеше какво да направи. Гледаше безпомощен как майка му изгуби съзнание и се
отпусна. Джек изкрещя на баща си да кара към най-близката болница. Баща му подкара
лудешки, като настъпи газта, натисна клаксона и присветкваше с фаровете. Джек
облегна майка си назад и извади шлаката. После съблече палтото си и я зави. Майка му
повърна още веднъж - този път само кръв. Докато я държеше, Джек усети, че тялото й
изстива. Знаеше, че има вътрешен кръвоизлив, но не можеше да направи нищо.
Стигнаха до отделението за спешни случаи, но майка му почина по време на
операцията от разкъсан черен дроб и далак. Кръвта й бе изтекла в коремната кухина.
Спомни си безмерната скръб. Безкрайното бдение и погребението. И въпроса -
защо? Полицията не откри нищо и едва ли някога щеше да разбере нещо. Нощем
младежите често се качваха на надлеза и пускаха разни предмети върху колите долу.
Когато съобщиха за инцидента, виновниците отдавна бяха изчезнали. В отговор на
молбите им щатските полицаи само свиваха безпомощно рамене.
Баща му реагира на случилото се, като се затвори в себе си. Трагедията го накара
да изпадне в унес. Организмът му привидно функционираше, но всъщност не чувстваше
абсолютно нищо. Реакцията на Джек беше различна - студена, спокойна и съкрушителна
ярост. Предстоеше му нова задача. Знаеше мястото и как да се справи. Само оставаше
да разбере кой е злосторникът.
Не можеше да мисли за нищо друго.
Накрая свърши работата.
Мина много време и инцидентът остана в миналото. Но винаги, когато наближеше
надлеза, в гърлото му засядаше буца. Сякаш виждаше как шлаката пада, разбива се
заедно с вихрушка стъклени парченца и се забива в него.