Джек потрепери. Мразеше Ню Джърси.
4.
Излезе от магистралата и се отправи на юг по шосе 541, което минаваше през
няколко градчета, чиито къщи се намираха досами пътя. Между тях имаше ниви и
зеленчукови градини и Джек си спомни за обещанието си да занесе домати на Ейб.
5
Мина през Лъмбъртън - име, което винаги предизвикваше във въображението му
образи на мудни, болезнено затлъстели хора, които влизаха и излизаха от магазините,
6
тътрейки крака. После дойде ред на Фостъртаун , който би трябвало да бъде населен с
орди от бездомни изоставени сополиви деца, но в действителност съвсем не беше така.
И накрая стигна до родния си дом. Зави покрай къщата на мистър Канели.
Старецът беше починал и новият собственик сигурно пестеше водата, защото тревата в
двора беше изсъхнала. Джек спря пред ранчото, където той, брат му и сестра му бяха
израснали и изключи мотора. Остана в колата. Искаше му се да е някъде другаде.
Ала нямаше смисъл да отлага неизбежното, затова слезе и тръгна към вратата.
Баща му отвори точно, когато стигна до нея.
– Джек! - извика той и протегна ръка. - Притесних се. Помислих, че си забравил.
Баща му беше висок, слаб и плешив човек с тъмнокафяв загар от работа на открито
и игра на тенис корта. Носът му приличаше на клюн и се белеше. Бръчките на челото му
се бяха умножили, откакто Джек го видя последния път. Но ръкостискането му беше
крепко, а сините очи - весели.
– Закъснях само няколко минути.
Баща му взе ракетата си за тенис и каза:
– Да, но аз запазих корта, за да можем да загреем преди мача. Да отидем с твоята
кола. Нали си спомняш къде са кортовете?
– Разбира се.
Качиха се и баща му огледа колата. Докосна зарчетата, за да се увери, че са
истински, а не плод на въображението му.
–така ли караш?
– Да. Защо?
– Ами... Тези неща не ти ли пречат?
– Това е най-хубавата кола, която съм имал.
Джек включи на задна скорост и излезе от двора.
Известно време разговаряха за незначителни неща.
Джек се опитваше да не се отклонява от неутралните теми. Нямаха какво толкова
да си кажат, след като преди петнайсет години Джек напусна колежа.
– Как върви работата?
– Страхотно - усмихна се баща му. - Купуваш ли от онези акции, за които ти казах?
– Взех две хиляди от “Аризона Петрол” за по един долар и осем цента. Последният
път, когато проверих, се бяха покачили на четири.
– В петък затвориха на четири и двайсет и пет. Изчакай още.
– Добре. Ще ми кажеш кога да ги продам.
Чиста лъжа. Джек не можеше да притежава акции, защото нямаше социална
осигуровка. Но следеше котировките, за да види как вървят въображаемите му
вложения.
Баща му имаше дарбата да намира акции на ниски цени. Купуваше няколко
хиляди, изчакваше, докато Цената им се удвоеше, после ги продаваше и търсеше други.
Справяше се толкова добре, че накрая заряза работата си на счетоводител. Имаше
компютър, свързан с Уол Стрийт и по цял ден сключваше сделки. Беше щастлив.
Докарваше си колкото заплатата на счетоводител, но работеше, когато си искаше, и
нямаше кой да му каже да се пенсионира. Живееше, използвайки ума си, и това му
харесваше. Изглеждаше по-спокоен от всякога.
Спряха на паркинга пред градските тенис кортове. И двата бяха заети.
– Мисля, че нямаме късмет.
– Не се безпокой - рече баща му и размаха едно листче. - Тук пише, че корт номер
две е запазен между десет и единайсет часа.
Джек взе новата си ракета и топките, а баща му се приближи до двойката, която
играеше на корт номер две. Мъжът намусен започна да прибира нещата си, а момичето
- около деветнайсетгодишно - стоеше до него, пиеше шоколадово мляко и гледаше
гневно.
– Който има връзки, така е.
– Не - дружелюбно се усмихна Джек. - Който мисли предварително си взема
резервация.
Тя сви рамене.
– Тенисът е игра за богатите. Не трябваше да се залавям с него.
– Хайде да не го превръщаме в класова борба, а?
– Кой? Аз ли? - престорено се усмихна момичето. - И през ум не ми е минавало.
После изля остатъка от шоколадовото мляко на корта, точно до линията за сервиса.
Джек стисна зъби и й обърна гръб. Поуспокои се, когато момичето и приятелят й
напуснаха корта и започна да играе.
Чувстваше се във форма, макар да знаеше, че играе посредствено. Новата ракета
му харесваше, но мисълта, че на асфалта зад него има петно от шоколадово мляко, му