запуши.
Грамадна и невероятно мръсна. Не беше човешка.
Възрастната жена започна да се съпротивлява, ала все едно се бореше с прилива.
Пред очите й затанцуваха ярки петна. Задушаваше се. Скоро експлозия от цветове
заличи всичко друго. А после пред очите й падна мрак.
9.
Вики се събуди. Потрепери, но не от студ, а от кошмара, който беше сънувала.
Торбалан бе отвлякъл мис Джелирол и се опитваше да я изпече. Сърцето на Вики
тупкаше в гърлото. Взря се в мрака. Лунната светлина се процеждаше в стаята и
озаряваше мис Джелирол и Торбалан. И двамата седяха спокойно там, където ги бе
оставила. Нямаше за какво да се притеснява. Това беше само сън.
Но продължаваше да трепери. Обърна се на другата страна и се притисна до майка
си. От цялото гостуване при леля Нели най-много й харесваше, че спи до майка си. В
техния апартамент имаше отделна стая и спеше сама.
Опита се да заспи отново, но не можа. Накрая се обърна към прозореца.
Луната не се виждаше. Вики се зачуди дали е пълнолуние. Измъкна се от леглото,
приближи се до прозореца и дръпна пердетата. Луната беше пълна и се усмихваше.
Задният двор се къпеше в блясъка й. Сякаш беше ден.
Всичко беше неподвижно и тихо като на картина.
Детето погледна към покрива на къщичката, който се белееше на лунната
светлина. Изглеждаше толкова мъничък от третия етаж.
Долу в сенките нещо се раздвижи - високо, черно и ъгловато. Приличаше на човек,
но изглежда беше друго. Движеше се в задния двор така, сякаш плуваше, и носеше
нещо. А до стената имаше още едно. То вдигна глава и се вторачи в нея с блестящи
жълти очи. Те бяха гладни за... Вики.
Кръвта на детето се смрази. Искаше й се да скочи в леглото при майка си, но не
можеше да помръдне. Започна да пищи.
10.
Джиа се събуди и се надигна. В стаята беше тъмно. Вики пищеше.
Докато се разсънваше, през главата й минаха ужасни мисли.
Къде ли е Вики? Леглото беше празно. Чуваше гласа й, но не я виждаше.
Отиде препъвайки се до вратата и запали лампата. Внезапният блясък я заслепи за
миг, но после видя дъщеря си, която стоеше до прозореца и пищеше. Хукна към нея и я
взе на ръце.
– Няма нищо, миличка. Успокой се.
Детето спря да вика, но още трепереше. Джиа я притисна до гърдите си.
Кошмари. Джиа знаеше как да се справя с тях - изчакваше Вики да се разсъни
напълно и сетне й говореше тихо и успокоително.
– Било е само лош сън, миличка.
– Не! Не беше сън! Торбалан дойде! Видях го!
– Сънувала си, Вики.
– Той искаше да открадне мис Джелирол.
– И двамата са тук. Виждаш ли?
Тя обърна детето към нощното шкафче.
– Но той беше навън, до къщичката ми. Видях го!
На Джиа това не й хареса. Задният двор би трябвало да е пуст.
– Хайде да погледнем. Ще угася лампата, за да виждаме по-добре.
Лицето на Вики се изкриви от ужас.
– Не угасяй! Моля те!
– Добре. Само не се притеснявай. Аз съм тук.
Двете допряха чела на стъклото и се вгледаха в мрака. Нищо не помръдваше. В
задния двор нямаше никой. Джиа въздъхна облекчено и прегърна дъщеря си.
– Виждаш ли? Няма никой. Сънувала си.
– Но аз наистина видях Торбалан.
– Сънищата могат да бъдат много реални, миличка. Пък и нали знаеш, че Торбалан
е кукла. Той прави само онова, което го накараш. Не може да се движи сам.
Вики замълча, но Джиа разбра, че не е успяла да я убеди.
Детето се нуждаеше от приятели на нейната възраст. Играеше прекалено много с
куклите. Започна и да ги сънува. Трябваше да се махнат оттук.
– Искаш ли утре да се приберем вкъщи? Мисля, че стояхме тук достатъчно дълго.
– Тук ми харесва. Пък и леля Нели ще се чувства самотна.
– Утре ще дойде Юнис. Освен това, аз трябва да работя.
– Не може ли да останем още малко?
– Ще видим.
Вики се нацупи.
– Кажеш ли “ще видим”, това означава “не”.
– Не винаги - засмя се Джиа, защото знаеше, че детето има право.
Сложи Вики в леглото и я зави. Приближи се до вратата да угаси лампата, но си
помисли за Нели. Вики бе пищяла толкова силно, че сигурно я бе събудила. Но въпреки
това Нели не се качи да попита какво става. Джиа запали лампата в коридора и се
наведе над перилата. Вратата на Нели беше отворена, а стаята й - тъмна. Не можеше да
не се е събудила.
Обезпокоена, Джиа тръгна надолу по стълбите.
– Къде отиваш, мамо? - уплашена попита Вики.
– До стаята на леля Нели. Връщам се след минутка.