– Какво слагаш в тях?
Джек го погледна.
– В кое?
– В снежните топки.
– Я изчезвай.
Младежът се засмя.
– Хей, всичко е наред, не се безпокой. Вземи от това.
Той му подаде шепа дребни като лешници камъчета.
Джек се изсмя презрително.
– Ако исках да хвърлям камъни, щях да намеря нещо по-добро.
– Това е само за начало.
Момчето, което се представи като Ед, сложи камъните върху перилата и двамата
започнаха да правят снежни топки. После му показа едно място, където имаше
достатъчно голяма дупка в оградата, за да се провре шлака. Джек хвърляше снежни
топки по камионите, но все не ги уцелваше, но Ед успяваше да улучи предните стъкла.
Джек наблюдаваше лицето му. По-голямата част не се виждаше от смъкнатата до
веждите плетена шапка и от високата яка на дебелия му пуловер, но докато Ед мяташе
снежните топки, в очите му светеше дивашки блясък. Смееше се, когато топката се
разбиеше в предното стъкло на някой автомобил. Заниманието му доставяше истинско
удоволствие.
Това обаче не означаваше, че Ед е хвърлил шлаката, която уби майката на Джек.
Младежът вероятно беше един от хилядите малолетни терористи, които се забавляваха,
като съсипваха чуждата собственост. Но онова, което правеше Ед, беше опасно. Пътят
долу беше хлъзгав. Пълните с камъни снежни топки можеха да накарат шофьора да
извие рязко волана или да натисне внезапно спирачките. А при дадените условия това
можеше да бъде фатално.
Или Ед не съзнаваше опасността, или именно тя го бе довела тук.
Може би беше той.
Джек се опита да разсъждава трезво. Трябваше да разбере и да бъде абсолютно
сигурен.
– Само си губим времето - възмутен отбеляза той. - Не счупихме нито едно стъкло.
Довиждане.
– Хей! - извика Ед и го хвана за ръката. - Нали ти казах, че това е само началото.
– Дрън - дрън!
– Ела с мен. Аз съм професионалист по тая работа.
Ед го заведе до колата си. Отвори багажника и му показа една заледена шлака,
напъхана до резервната гума.
– Какво ще кажеш за това?
Джек едва се сдържа да не се нахвърли върху него. Но трябваше да бъде напълно
сигурен. В замисъла му нямаше място за грешка.
– Това е опасно - рече той. - Ще си навлечеш ужасни неприятности.
– Ами! Миналия месец хвърлих една от тези бомби. Съвършено попадение! Право
в скута на един човек.
Джек усети, че започва да трепери.
– Удари ли го лошо?
Ед сви рамене.
– Де да знам. Избягах. Макар че много ми се искаше да бях видял физиономиите
им, когато това нещо проби предното стъкло.
– Добре. Хайде.
Ед се наведе да вземе шлаката, а Джек тръшна капака на багажника върху главата
му. Младежът изкрещя и се опита да се изправи, но Джек го удари отново. После още
веднъж. Блъскаше го с капака, докато Ед престана да мърда. Сетне изтича до храстите,
където беше скрил шестметрово дебело здраво въже.
– Събуди се!
Джек бе завързал ръцете на Ед зад гърба и го беше качил на парапета. Краката му също
бяха завързани и висяха над платното.
Джек натърка лицето му със сняг.
– Събуди се!
Ед изплю снега и разтърси глава. Отвори очи и погледна учудено Джек. Сетне
наведе глава и се вцепени. В очите му блесна паника.
– Хей! Какво...
– Ти си мъртъв, Ед.
Джек знаеше, че постъпката му е чисто безумие. Някой от пътниците можеше да
погледне нагоре и да ги забележи. Ала разумът отлетя наред с милостта, състраданието
и прошката.
Този човек трябваше да умре. Джеки реши така след разговора с щатската полиция
преди погребението на майка му. Стана ясно, че дори да научат името на злосторника,
той не може да бъде осъден, без да има очевидци на инцидента или пълни
самопризнания в присъствието на адвокат.
Джек отказа да приеме това. Убиецът трябваше да умре. И то не как да е, а както
Джек решеше. Престъпникът трябваше да знае, че ще умре. И защо.
Гласът на Джек прозвуча равнодушно дори в собствените му уши. Беше студен
като снега, който падаше от безличното нощно небе.
– Знаеш ли в чий скут падна “бомбата”, Ед? На майка ми. Тя умря. Една жена, която
не бе сторило зло през живота си. Возеше се в колата и не пречеше никому, а ти я уби. И
сега тя е мъртва, а ти си жив. Не е честно, Ед.
Джек изпитваше мрачно задоволство от нарастващия ужас на младежа.
– Хей! Виж какво! Не бях аз!
– Късно е, Ед. Вече ми каза, че си бил ти.
Ед се изплъзна от предпазния парапет и извика, но Джек го сграбчи за палтото и го
изтегли нагоре, докато краката му стъпиха на ръба.