множество сложни контролни уреди.
Може би това морско корито беше по-надеждно, отколкото изглеждаше.
Мина по мостика и започна да натиска дръжките на вратите. На втората палуба на
щирборда имаше една отворена. Коридорът вътре беше тъмен, с изключение на
аварийната крушка, която мъждукаше в дъното. Джек огледа трите каюти там.
Изглеждаха удобни. Само едната като че ли беше наскоро обитавана. Леглото не беше
оправено, а на масата лежеше разтворена книга на непознат език. Това поне
потвърждаваше присъствието на Кузум.
Джек слезе долу и провери каютите за екипажа. И в тях нямаше никой.
Пустотата, тишината и задушният въздух с мирис на мухъл започнаха да го дразнят.
Искаше му се да се върне на сушата, на чист въздух. Ала Кузум беше на борда, и Джек
нямаше да си тръгне, преди да го е намерил.
На долната палуба видя врата с надпис “Машинно отделение”. Тъкмо протягаше
ръка към дръжката, когато чу нещо.
Някакъв едва доловим звук, подобен на хор от баритони, скандиращи някъде
отдолу.
Джек се обърна и безшумно се придвижи към дъното на коридора. Там имаше
херметически затворен люк с голямо колело. Джек го завъртя в посока обратна на
часовниковата стрелка, очаквайки из кораба да отекне пронизително скърцане, което да
го издаде. Ала колелото беше смазано и люкът се отвори.
Миризмата го блъсна като физически удар и го разтърси от главата до петите.
Същата воня на гнило, която бе нахлула в апартамента му две нощи подред, само че
сега хиляди пъти по-силна.
Джек започна да се задушава и се пребори с импулса да избяга. Тук беше
източникът на зловонието. Тук щеше да разбере дали очите, които видя на прозореца
си, бяха реалност или плод на въображението му. Нямаше да позволи на миризмата -
колкото и да беше противна - да го принуди да се върне.
Влезе в тъмния коридор и вдъхна влажния въздух. С всяка измината крачка
смрадта се засилваше и ставаше все по-осезаема. На двайсет крачки пред него
блещукаше слаба светлина. Джек тръгна към нея, минавайки покрай малки складове,
които изглеждаха празни. Поне така се надяваше.
Скандирането заглъхна, но се чуваше някакво шумолене и говор на чужд език.
Можеше да се обзаложи, че е бенгалски.
Стигна до дъното на коридора и забави ход. Там светлината беше по-ярка. Беше
вървял към кърмата. Вероятно се намираше почти до главното товарно помещение.
Имаше още един коридор, който водеше към предния трюм. Джек стигна до него
и предпазливо надникна зад ъгъла. Онова, което видя, го накара да затаи дъх и да се
втрещи.
Високите черни железни стени се извисяваха нагоре и се губеха в мрака. По тях лудуваха
буйни сенки. По лепкавата им повърхност блестяха капки влага, които отразяваха
светлината на два газени фенера, поставени на издигната платформа. Стената там беше
в различен цвят - кървавочервен, а на нея бе изобразена многоръка черна богиня. А
между двата фенера стоеше Кузум, препасан само с дълго парче плат. Махнал бе дори
огърлицата. На лявото му рамо имаше ужасен белег, а дясната ръка беше вдигната. Той
крещеше нещо на родния си език на насъбралата се пред него тълпа.
Ала не индиецът привлече вниманието на Джек и го накара да стисне челюсти, за
да не извика от ужас и да вкопчи пръсти в хлъзгавите стени, а публиката му.
Четирийсет - петдесет същества с тъмносиня кожа, високи около два метра се бяха
скупчили в полукръг пред Кузум. Всяко имаше глава, тяло, две ръце и два крака, но не
бяха човеци. Размерите, начинът, по който се движеха и всичко останало ги отличаваше
коренно от хората. У тях имаше някаква чудовищна жестокост, съчетана с грациозността
на влечуго. Бяха някаква чудата смесица от влечуги и хуманоиди - безбожни хибриди,
но имаше и трети нюанс, който дори в най-кошмарния делириум не можеше да се
свърже с нищо съществуващо на тази земя. Джек видя огромните им криви зъби, като
на акули, лъскавите нокти на трите пръста на ръцете и жълтия блясък в очите им, докато
съществата наблюдаваха жестикулиращата фигура на Кузум.
Освен шокът и отвращението, които сковаха ума и тялото му, Джек почувства и
неистова инстинктивна омраза към онези чудовища. Реакцията му беше подсъзнателна.
Мигновена враждебност. Нещо в най-съкровените и примитивни дълбини на човешкото
му същество разпозна уродливите форми и разбра, че с тях не може да има мирно
съжителство.
И все пак, тази необяснима реакция бледнееше пред ужаса, който изпитваше. В