същия миг Кузум вдигна ръка и изкрещя нещо. Може би се дължеше на светлината, но
индиецът изглеждаше много по-възрастен. Тварите отговориха, като подеха същото
скандиране, което бе заглъхнало преди няколко минути. Едва сега Джек различи
звуците. Дрезгавите тътнещи гласове повтаряха едно и също:
– Кака-джи! Кака-джи! Кака-джи! Кака-джи!
После размахаха нокти и се вкопчиха в парчетата окървавена плът, която блестеше
в червено на потрепващата светлина.
Джек не знаеше как разбра, но беше сигурен, че вижда останките на Нели Пейтън.
Не издържа. Умът му отказа да приеме повече. Ужасът беше непознато чувство за Джек.
Но единственото, което осъзнаваше в момента, беше, че трябва да бяга, преди
разсъдъкът му да се е помрачил. Обърна се и хукна по коридора, без да се интересува
от шума, който вдига. Затвори люка след себе си, завъртя колелото, качи се на палубата
и се втурна към осветения от луната нос на кораба. Грабна въжето и се спусна на
пристана.
Взе бинокъла и фотоапарата си и побягна към улицата. Знаеше къде отива - при
единствения човек, който можеше да му обясни какво беше видял.
4.
Колабати посегна към домофона след второто иззвъняване. Отначало помисли, че
е Кузум. Но той не използваше домофона. Не беше виждала брат си, откакто
предишната вечер го изгуби на Рокфелер Плаза и цял ден стоя в апартамента с
надеждата, че той ще се отбие да се преоблече. Ала Кузум не се появи.
– Мис Бахти? - попита портиерът.
– Да?
– Извинете за безпокойството, но един мъж тук казва, че трябва да ви види. Не ми
се вижда много свестен, но настоява - поверително добави той.
– Как му е името?
– Джек. Само това ми каза.
Обля я топлина, когато чу името му. Но беше ли разумно да го пуска тук? Ако Кузум
се върнеше и ги завареше в апартамента си...
И все пак, Джек не би дошъл, ако не беше нещо важно.
– Поканете го да влезе.
Тя изчака нетърпеливо, докато вратата на асансьора се отвори, и излезе. Когато
съзря черните три четвърти чорапи, сандалите и бермудите на Джек, тя избухна в смях.
Нищо чудно, че портиерът не е искал да го пусне.
После видя лицето му.
– Джек! Какво има?
Той влезе и затвори вратата. Беше пребледнял, устните му бяха стиснати, а очите -
обезумели.
– Днес проследих Кузум...
Той млъкна в очакване на реакцията й. Тя разбра, че сигурно е намерил онова,
което предполагаше, но искаше да го чуе от устата му. Прикри страха си и придоби
безразлично изражение.
– И какво?
– Наистина ли не знаеш?
– Какво, Джек?
Той прокара пръсти през косата си и Колабати забеляза, че дланите му са мръсни и
окървавени.
– Какво е станало с ръцете ти?
Джек не отговори. Мина покрай нея, влезе в хола и седна на дивана. Без да я
поглежда, той се впусна в монотонен монолог.
– Проследих Кузум от сградата на Обединените нации до кораба му в Уест Сайд.
Видях го в едно от товарните отделения. Ръководеше някаква церемония с онези...
неща. Те държаха парчета сурово месо. Мисля, че беше човешка плът. Смятам, че знам
чия.
Силите напуснаха Колабати. Тя се подпря на стената, за да не падне. В Америка
наистина имаше ракшаси! И в дъното на цялата работа стоеше Кузум - съживяваше
древните ритуали, които трябваше да останат погребани. Но как? Яйцето беше в другата
стая!
– Мислех, че знаеш нещо за това - продължи Джек. - Кузум е твой брат и...
Колабати не го слушаше.
Яйцето...
Тя хукна към спалнята на брат си.
– Какво стана? - попита Джек, като най-сетне я погледна. - Къде отиваш?
Колабати не отговори. Трябваше да види яйцето. Как можеше да има ракшаси, без
да се използва яйцето? То беше последното оцеляло. Освен това беше необходим и
мъжки ракшас.
Невероятно!
Тя отвори гардероба и извади четвъртитото кошче. Беше съвсем леко. Вдигна
капака. Не... Яйцето беше там. Непокътнато. Но преди кошчето тежеше най-малко пет
килограма...
Колабати бръкна вътре и взе яйцето. То беше съвсем леко. Обърна го и видя
дупката. Пукнатините на счупената черупка бяха залепени.
Стаята се завъртя пред очите й.
Яйцето на ракшаса беше празно! То беше измътено отдавна!
5.
Джек чу, че Колабати извика - не от болка, а от отчаяние. Намери я коленичила на
пода в спалнята. Люлееше се напред - назад и стискаше някакъв предмет, голям колкото
футболна топка. По лицето й се стичаха сълзи.