учудване разбрах, че единият от тях, Ричард Вестфален, е още в Британия. Другите
трима бяха в Америка. Но това не ме възпря. Излюпих яйцата, чифтосах ги и създадох
гнездо. Досега съм премахнал трима. Остава още един член на рода Вестфален.
Колабати се успокои, че е останал само един - може би щеше да накара Кузум да
се откаже.
– Не са ли достатъчни три живота, Кузум? Това са невинни хора.
– Клетвата, Бати - рече той така, сякаш произнасяше името на някакво божество. -
Във вените им тече кръвта на онзи убиец, осквернител и крадец. И тази кръв трябва да
изчезне от лицето на земята.
– Не мога да ти позволя да направиш това, Кузум. Грехота е!
– Правилно е! - извика той и скочи. - Няма нищо по-справедливо от това!
– Не!
– Да!
Той се приближи до нея. Очите му блестяха.
– Трябва да ги видиш, Бати! Толкова са красиви! Изпълнени с решителност. Моля
те, ела с мен да ги видиш! Веднага ще разбереш, че такава е била волята на Кали!
Тя отвори уста да откаже, но мисълта да види гнездо на ракшаси тук, в Америка, я
отвращаваше и същевременно я блазнеше. Кузум явно долови колебанието й и настоя.
– Те са наше рождено право! Нашето наследство! Не можем да им обърнем гръб -
нито на миналото си!
Колабати продължаваше да се колебае. Но в края на краищата, огърлицата беше
на нея. Пък и нали беше едната от последните двама Пазители. Дължеше го на себе си и
на семейството си поне да отиде да ги види.
– Добре - бавно отговори тя. - Ще отида да ги видя. Но само веднъж.
– Чудесно! - въодушеви се Кузум. - Повярвай, все едно ще се върнеш назад във
времето. Ще видиш!
– Но това няма да промени мнението ми, че си убил невинни хора. Трябва да ми
обещаеш, че ще спреш.
– Ще обсъдим това по-късно - рече той и тръгна към вратата. - Пък и искам да ти
разкажа за другите си планове за ракшасите. Те не включват “невинни жертви”, както ги
наричаш.
– Какви са те?
Това не й хареса.
– Ще ти кажа, след като ги видиш.
Кузум мълчеше, докато пътуваха с таксито към доковете. Колабати се преструваше,
че знае точно къде отиват. Слязоха от колата и тръгнаха в мрака. Скоро се озоваха пред
един малък товарен кораб. Кузум я поведе към щирборда.
– Ако беше светло, щеше да видиш името на кърмата - “Аджит и Рупобати” - на
ведически!
Тя чу изщракване от джоба, в който Кузум бе пъхнал ръката си. Трапът забръмча и
започна да се спуска. Страхът и вълнението й нарастваха, докато се качваха на борда.
Луната беше ярка и озаряваше палубата в бледа светлина.
Кузум спря пред задния край на втория люк и коленичи до входа за долната
палуба.
– Те са долу, в товарното помещение - рече той и вдигна капака.
Разнесе се воня на ракшаси. Колабати извърна глава. Как ли понасяше Кузум тази
смрад? Той сякаш изобщо не я долавяше.
– Ела - каза той.
Тя го последва. В единия ъгъл на празния трюм имаше квадратна платформа.
Кузум натисна едно копче, платформата се разтресе и започна да се спуска. Колабати се
стресна и хвана брат си за ръката.
– Къде отиваме?
– Малко по-надолу. Погледни.
Тя се взря в мрака и видя очите им. Чу се сподавено ръмжене. Макар всички
доказателства и разказа на Джек, Колабати едва сега повярва, че в Ню Йорк има
ракшаси. Те бяха пред нея.
Не би трябвало да се плаши - нали беше Пазител, ала въпреки това се ужаси. Устата
й пресъхнаха, а сърцето й заблъска в гърдите.
– Спри, Кузум!
– Не се безпокой. Те не ни виждат.
Тя го знаеше, но това не я успокояваше.
– Спри! Върни ме горе!
Кузум натисна едно друго копче и асансьорът спря. Изгледа сестра си учудено,
после придвижи платформа нагоре. Колабати се отпусна, успокоена, че се отдалечава от
ракшасите, но съзнаваше, че дълбоко е разочаровала брат си.
Не можеше да превъзмогне чувствата си. Беше се променила. Вече не беше
наскоро осиротялото момиченце, което се възхищаваше на големия си брат и търсеше
заедно с него начин да съживи ракшасите и с тяхната помощ да възстанови разрушения
храм. Тя се бе осмелила да странства по света и бе разбрала, че може да се чувства
добре извън Индия. И не искаше да се връща там.
Ала Кузум беше различен. Душата и сърцето му никога не напуснаха онези
опожарени развалини сред хълмовете край Баранагар. За него извън Индия нямаше
живот. Дори в родината неговият фундаментализъм го правеше изгнаник. Той се
прекланяше пред миналото на Индия и я искаше древна, а не модерна.