Входът за долната палуба се затвори и Колабати вдъхна с наслада въздуха навън.
Никога не бе мислила, че нюйоркският въздух може да ухае толкова приятно. Кузум я
поведе към стоманената врата в предната част на надстройката. Отключи катинара и
влязоха. Вътре имаше малък коридор и една-единствена обзаведена каюта.
Колабати седна на койката, а Кузум застана срещу нея. Тя наведе глава. Не
можеше да го погледне в очите. Неодобрението му я смущаваше и я караше да се
чувства като непослушно дете, но не можеше да му се противопостави. Той имаше
право да чувства, каквото иска.
– Доведох те тук с надеждата да споделя и останалите си планове с теб - най-после
каза той. - Но виждам, че съм сбъркал. Ти си скъсала с историческото си наследство. Ще
станеш като милионите бездуховни хора в тази страна.
– Разкажи ми за плановете си, Кузум - каза тя, доловила обидата му. - Искам да ги
чуя.
– Да, но ще ме изслушаш ли? Едва ли. Щях да ти обясня как ракшасите ще ми
помогнат в родината. Те ще премахнат онези, които са решили да превърнат Индия в
неузнаваема страна и да отвлекат вниманието на народа от истинските житейски грижи
с безумното си желание да направят Индия като Америка.
– Пак с твоите политически амбиции.
– Това е моята мисия!
Колабати бе виждала и преди онзи трескав блясък в очите на брат си. Той я
плашеше колкото ракшасите. Ала гласът й остана спокоен.
– Искаш да използваш ракшасите за политически цели.
– Не! Но единственият начин да върна Индия на правия път, е чрез политическата
власт. Възможността да създам и отгледам това гнездо не ми беше дадена само, за да
изпълня клетвата си. В нея има по-велик замисъл и аз съм част от него.
Потисната, Колабати разбра накъде води всичко това.
– Обединена Индия.
– Да, една отново обединена Индия, управлявана от индусите. Ще поправим
сторената от британците несправедливост през 1947, когато създадоха Пенджаб и
Пакистан и разчлениха Бенгал. Ако тогава имах ракшасите, лорд Маунтбатън никога
нямаше да напусне Индия жив! Но той беше недосегаем и затова се задоволих с живота
на неговия сътрудник и възхваляван до небето изменник на индусите, който узакони
разпокъсването на Индия, като убеди народа си да го приеме без съпротива.
Колабати беше стъписана.
– Ганди? Не може да си го направил...
– Горката Бати.
Той се усмихна злобно при вида на изуменото й лице.
– Искрено съм разочарован, че не си се досетила. Наистина ли мислеше, че ще седя
със скръстени ръце след ролята, която той изигра за разделянето?
– Но нали Саваркар...
– Да, Саваркар стоеше зад Годси и Апти - физическите убийци. Той беше осъден и
екзекутиран. Но кой, мислиш, че стоеше зад Саваркар?
Не! Това не можеше да е истина! Нима собственият й брат беше отговорен за тъй
нареченото “престъпление на века”?
Ала Кузум продължаваше да говори.
– Източен и Западен Бенгал трябва отново да се обединят.
– Но сега Източен Бенгал е Бангладеш. Наистина ли мислиш, че...
– Ще намеря начин. Имам време. Ракшасите са с мен. Ще го направя, повярвай.
Каютата се завъртя около Колабати. Кузум, родният й брат, който й беше като
баща - уравновесеният, разумният, опората в живота й - се отдалечаваше все повече от
действителния свят и се отдаваше на отмъщението и на фантазиите на нещастното си
детство.
Кузум беше луд. Това прозрение я отврати. Повече не можеше да отрича истината.
Трябваше да избяга от него.
– Убедена съм, че ще намериш начин - каза тя, стана и тръгна към вратата. - С
удоволствие ще ти помогна. Но сега съм уморена и бих искала да се върна в...
Той застана пред вратата и препречи пътя й.
– Не, сестричке, ти ще останеш тук, докато отплаваме заедно.
– Да отплаваме?
Обзе я паника. Трябваше да се махне от този кораб на всяка цена.
– Но аз не желая да заминавам никъде!
– Знам.
В гласа и в изражението му нямаше злоба. По-скоро се държеше като разбран
родител, който говори на детето си.
– Ще се върнем заедно в Индия.
– Не!
– За твое добро е. Сигурен съм, че по време на пътуването ще осъзнаеш
погрешността на живота, който си избрала да водиш. Имаме възможност да направим
нещо за Индия и да пречистим кармата си. Защото твоята карма е омърсена колкото
моята.
– Нямаш право!
– Това е нещо повече - мой дълг.
Той изскочи от стаята и трясна вратата. Колабати се хвърли към нея, но ключът се
превъртя, преди тя да успее да докосне дръжката. Започна да блъска по дебелите