– Живеете скромно - отбеляза той, като продължи да оглежда стаята. - С вашите
доходи човек би помислил, че жилището ви ще бъде разкошно.
– Доволен съм от начина, по който живея. Освен това, очевидното разточителство
е противопоказно за интересите ми.
– Да. А може би не. Но поне сте устоял на изкушението да членувате в клуб и да си
купите голяма кола и яхта - начинът на живот, който мнозина ваши сънародници
намират за неотразим. За съжаление, и индийците го харесват - въздъхна той.
Джек сви рамене.
– Какво общо има това с Колабати?
– Нищо, Джек.
Кузум се вгледа изпитателно в американеца - сдържан човек, рядко явление за
тази страна. Не се нуждаеше от ласкателствата на сънародниците си, за да притежава
достойнство. Черпеше го от вътрешните си сили. Кузум се възхищаваше на такива хора.
Осъзна, че измисля причини да не го даде на ракшасите.
– Как научихте адреса ми?
– Колабати ми го каза.
Това, до известна степен, беше вярно. Кузум бе намерил адреса на Джек на едно
листче на бюрото й.
– Тогава да пристъпим към въпроса за Колабати.
У Джек се долавяше някаква враждебност. Вероятно не му беше приятно да го
безпокоят в този час. Не... Имаше нещо повече. Дали Колабати му бе казала нещо, което
не биваше да споменава? Тази мисъл обезпокои Кузум. Трябваше да внимава какво
говори.
– Разбира се. Тази вечер разговарях дълго със сестра си и я убедих, че вие не сте
подходящ за нея.
– Интересно - усмихна се Джек. - И какви доводи използвахте?
– Традиционните. Колабати и аз сме от кастата на брахманите. Знаете ли какво
означава това?
– Не.
– Най-висшето съсловие на индуисткото общество. За нея не е подходящо да има
любовник от по-низша каста.
– Не е ли малко старомодно?
– Нищо, свързано съдбоносно с човешката карма не може да се определи като
“старомодно”.
– Аз не се притеснявам за кармата си. Не вярвам в нея.
Кузум си позволи да се усмихне. Какви невежи деца бяха тези американци!
– Вярвате или не - това няма въздействие върху нейното съществуване или върху
последствията за вас. Все едно отказвате да повярвате, че можете да се удавите в
океана.
– И според вас Колабати е убедена, че не съм подходящ за нея заради вашите
доводи за кастите и за кармата?
– Не исках да го кажа толкова грубо. По-скоро бих се изразил, че успях да надделея
и тя повече няма да се среща, нито дори да разговаря с вас. Колабати е вечна като
Индия. Всъщност, тя олицетворява Индия.
– Да - съгласи се Джек, протегна ръка към телефона и го сложи на коленете си. - Тя
е добро дете.
Подпря слушалката на лявото си рамо и набра някакъв номер. Дясната му ръка
беше отпусната на бедрото. Защо ли не я използваше?
– Хайде да се обадим и да я попитаме какво мисли по въпроса.
– О, тя не е там - побърза да каже Кузум. - Колабати събра багажа си и се върна
във Вашингтон.
Джек остави телефона да иззвъни двайсет пъти. Накрая сложи слушалката върху
апарата и изведнъж в дясната му ръка се появи пистолет. Огромното му дуло сочеше
точно между очите на Кузум.
– Къде е тя? - прошепна Джек.
И в очите му Кузум видя смъртта си. Мъжът с пистолета беше готов, дори изгаряше
от желание да натисне спусъка.
Сърцето на индуса затуптя в гърлото. Не! Не можеше да умре сега! Имаше още
толкова много работа!
11.
Джек видя, че на лицето на Кузум се изписа страх. Това беше хубаво. Нека да
трепери. Да изпита онова, което Грейс и Нели бяха почувствали преди смъртта си.
Ала не натисна спусъка. Предимно поради практични съображения. Никой нямаше
да чуе изстрела, но едва ли щеше да се отърве лесно от трупа.
Пък и се тревожеше за Колабати. Какво ли се беше случило с нея? Кузум явно
обичаше твърде много сестра си, за да й причини болка, но човек, който държеше на
кораба си онези чудовища, беше способен на всичко.
– Къде е тя? - повтори Джек.
– В безопасност е, уверявам ви - отговори Кузум, като внимателно премерваше
думите си. - И далеч от вас.
На лицето му затрептя един мускул.
– Къде?
– На сигурно място... докато с мен не се случи нищо лошо и се върна при нея.
Джек не знаеше дали да му вярва или не, но не искаше да оставя въпроса току-
така.
Кузум стана.
Джек не го изпускаше от прицел.
– Останете на мястото си!
– Трябва да тръгвам.
Индусът се обърна и се насочи към вратата. Джек трябваше да признае, че
негодникът беше смел. Спря там и погледна Джек.