– И двама ви искам живи! - сериозно заяви Колабати.
Кузум като че ли омекна.
– Живи сме. И на Джек няма да му случи нищо, ако не ми се бърка.
Колабати отмаля от облекчение. След като се убеди, че Джек не е пострадал, тя
вече можеше да се съсредоточи върху собственото си положение. Приближи се до брат
си и рече:
– Моля те, пусни ме навън, Кузум.
Не обичаше да се моли, но се ужасяваше от мисълта, че ще прекара още една нощ
в тази каюта.
– Знам, че нощта ти е била неспокойна, и съжалявам за това. Но довечера вратата
ти ще бъде отключена.
– Но защо не сега?
– Защото още не сме отплавали - усмихна се той.
Сърцето й се сви.
– Довечера ли ще отплаваме?
– Отливът започна след полунощ. Уредих залавянето и на последния Вестфален.
Веднага щом я хвана, ще отпътуваме.
– Пак ли някоя възрастна жена?
По лицето му пробега отвращение.
– Възрастта няма значение. Тя е последната от рода Вестфален. Това е най-
важното.
Кузум сложи книжния плик на масата и извади от него две малки консерви с
плодов сок, квадратна кутийка с някаква салата, прибори за хранене и картонени чаши.
На дъното имаше няколко вестника и списания - всичките на хинди. Той отвори
квадратната кутийка и каютата се изпълни с уханието на ориз със зеленчуци и индийско
къри.
– Донесох ти нещо за хапване.
Въпреки отчаянието и потиснатостта, които я бяха обзели, Колабати усети, че устата
й се напълни със слюнка. Но тя потисна глада и жаждата и погледна към отворената
врата. Ако изпревареше Кузум, може би щеше да успее да го заключи в каютата и да
избяга.
– Умирам от глад - каза тя и се приближи до масата така, че да застане между брат
си и вратата. - Ухае прекрасно. Кой приготви храната?
– Купих я за теб от един малък индийски ресторант на Пето авеню. Съдържателите
са двойка бенгалци. Добри хора.
– Сигурна съм, че са такива.
С разтуптяно сърце Колабати започна да се промъква към вратата. Ами, ако не
успееше да избяга? Щеше ли Кузум да я удари? Погледна наляво. Вратата беше само на
няколко крачки. Можеше да го направи, но се страхуваше да опита.
Сега беше моментът!
Тя скочи към изхода, стисна дръжката и затръшна вратата след себе си. Сетне
превъртя ключа, но чу гласа на брат си.
– Бати, заповядвам ти веднага да отвориш вратата! - гневно изкрещя той.
Хукна към външния изход.
Силен трясък я накара да погледне през рамо. Дървената врата се строши на
парчета от ритника на Кузум. Той излезе и се втурна към сестра си.
Обзе я паника. Отвъд стоманения капак я чакаше слънчевата светлина, свежият
въздух и свободата. Тя се завтече към него, но не можа да го отвори. Изведнъж Кузум се
стовари с цялата си тежест от другата страна на капака и Колабати падна по гръб.
Без да пророни дума, той й помогна да стане, стисна я за китката и я повлече към
каютата. Щом влязоха, Кузум завъртя сестра си и я хвана за блузата.
– Да не си посмяла да го направиш отново! - Очите му щяха да изхвръкнат от
ярост. - Идиотска постъпка! Дори да беше успяла да ме заключиш, нямаше начин да
слезеш на кея - освен ако можеш да се спускаш по въже.
Колабати се дръпна и блузата й се скъса.
– Кузум!
Той беше като див звяр. Дишаше учестено и шумно, а очите му бяха обезумели.
– И махни тези дрипи!
Той я блъсна грубо на леглото и разкъса полата, после бельото й.
Хвърли парчетата от дрехите на пода и започна да ги тъпче.
Колабати лежеше вцепенена. Постепенно се успокои. Когато дишането му се
нормализира, Кузум се вторачи в голото й тяло.
Виждал я бе така много пъти. Тя често минаваше гола пред него, за да го дразни,
но този път се почувства беззащитна и унижена и се опита да прикрие гърдите и
слабините си с ръце.
Внезапната му усмивка беше язвителна.
– Свенливостта не ти отива, сестричке.
Взе плоската кутия, която беше донесъл, и я хвърли върху нея.
– Облечи се.
Макар че се страхуваше да помръдне, Колабати не смееше да му противоречи и
отвори кутията. Вътре имаше светлосиньо сари със златисти бродерии. Сподавяйки
сълзите на унижение и безсилна ярост, тя нахлузи тясното горнище и уви около себе си
копринената дреха по традиционния начин. Пребори се с отчаянието, което заплашваше
да я завладее напълно. Трябваше да намери начин да избяга.
– Пусни ме! Нямаш право да ме държиш тук!
– Повече няма да обсъждаме какви са правата ми. Върша онова, което трябва.
Много скоро ще изпълня клетвата си. После ще се върна в родината и ще поведа хората,