са хладни.
Джек взе ключовете и адреса.
– Джиа ще остави апартамента безупречно чист.
– Предполагам, че довечера ще имаш работа.
Джек кимна.
– Много.
– И ще искаш аз да се грижа за двете дами, докато те няма? Не ме моли. Ще го
направя.
– Задължен съм ти, Ейб.
– Ще прибавя услугата към списъка - отговори Гросман и махна пренебрежително
с ръка.
– Добре.
Джек се качи пак в таксито и каза на шофьора адреса на Сара.
– Мини през тунел “Мидтаун” - добави той.
– По-добре е по моста.
– През тунела - повтори Джек. - И през парка.
– По другия път е по-бързо.
– Карай по 72-ра улица и се насочи към центъра.
Шофьорът сви рамене.
– Ти плащаш.
Стигнаха до Сентрал Парк Запад и влязоха в парка. Джек се бе обърнал назад и
гледаше дали някоя кола не ги следи. Настоя да минат през парка, защото пътят беше
тесен и криволичеше покрай дърветата и под надлезите. Всеки, който ги преследваше,
щеше да се движи близо до тях от страх да не ги загуби.
Щом стигнаха до Колъмбъс Съркъл, Джек се убеди, че не ги следят, но не откъсна
очи от огледалото за обратно виждане, докато не наближиха Куийнс Мидтаун Тънъл.
Влязоха в осветения от флуоресцентни лампи тунел и той се отпусна. Ийст Ривър
беше над тях, а Манхатън - зад гърба им. Скоро Джиа и Вики щяха да се скрият в
огромния мравуняк от жилищни сгради, наречен Куийнс. Между Кузум и набелязаната
от него жертва беше целият остров Манхатън. Индусът нямаше да може да ги намери.
Загърбил тази тревога, Джек щеше да се съсредоточи върху въпроса как да се справи с
откачения Кузум.
Но първо трябваше да изглади взаимоотношенията си с Вики, която седеше от
другата страна на майка си и стискаше големия пластмасов грозд. Той се наведе и
започна да прави разни гримаси.
Вики се опита да не му обръща внимание, но след малко също започна да се криви
и да върти очи.
– Престани, Вики! Ще ти станат бръчки! - рече Джиа.
5.
Вики се зарадва, че Джек се държи както преди. Сутринта я изплаши, като се
разкрещя и грабна портокала от ръцете й. Това беше гадно от негова страна. Никога не
се беше държал така. Не само, че я уплаши, но и я обиди. Глупав Джек. А сега я караше
да се смее. Сигурно сутринта е бил в лошо настроение.
Детето намести куфарчето на мис Джелирол на коленете си. В него имаше
достатъчно място за куклата и за дрехите й.
Ала Вики бе сложила и още нещо. Не каза на Джек и на майка си, че в къщичката за
игра намери два портокала. Джек изхвърли единия, но вторият беше в пластмасовия
грозд, скрит между дрехите на куклата. Щеше да го изяде по-късно, без да каже на
никого. В края на краищата, портокалът беше неин. Тя го беше намерила и нямаше да
позволи на никой да го изхвърли.
6.
В апартамент 1203 беше горещо и задушно. Мебелите, килимите и тапетите бяха
просмукани със застояла миризма на цигарен дим. Прахът по масата се виждаше от
вратата.
Джек се приближи до голямата климатична инсталация на прозореца.
– Може да се възползвате от това.
– По-добре отвори прозореца - каза Джиа. - Да се проветри.
Вики подскачаше насам - натам, размахваше куфарчето с формата на грозд и не
преставаше да говори.
– Джек, щом ще стоим тук, смятам да почистя - рече Джиа.
– Не. Ще се обадя по телефона и след това ще ти помогна.
Джек набра някакъв номер и се заслуша. После затвори и пак набра. Или даваше
“заето”, или никой не отговаряше.
Почти цял следобед чистиха. Джиа изпита удоволствие от дребните задачи - да
измие мивката, хладилника и пода в кухнята и да изчисти праха. Съсредоточи се върху
работата, за да не мисли за неясната заплаха, надвиснала над Вики и нея.
– Трябва да изляза - каза Джек, след като измиха чиниите.
– Така и предполагах - отговори Джиа, прикривайки безпокойството си.
Знаеше, че едва ли някой може да ги намери в този многолюден жилищен
квартал, но не й се искаше да остават сами, особено след онова, което научи за
бонбоните и портокала.
– Ще се забавиш ли?
– Не знам. Затова помолих Ейб да стои при вас, докато се върна. Надявам се, че
нямаш нищо против.
– Не. Съвсем не.
Ейб едва ли можеше да ги защити от евентуална опасност, но все пак беше хубаво
да има някой при тях.
Джек се обърна, облегна се на мивката и се вгледа в очите й. После хвърли един
поглед към Вики, която седеше до масата и дъвчеше бисквита, и заговори съвсем тихо.