Понякога, докато лежеше и стискаше сестра си в прегръдките си, той се питаше дали ужасът има нещо общо с жената с гневния глас. После сънят го надвиваше, а с него го връхлитаха спомените.
Откакто се помнеше, на Мартин все му прилошаваше в кола. Този път обаче се опита да прочете част от дневника на Лилемур, докато пътуваха към Лунд.
– Кой е този човек, за когото пише, че ѝ се струва познат? – недоумяваше Мартин.
Продължи да чете, надявайки се нещо в текста да му подскаже отговора.
– Не става ясно – отвърна Патрик: беше прочел копието, преди да тръгнат. – Тя дори не е сигурна къде и дали изобщо го е виждала.
– Но го описва като зловещ тип – Мартин посочи пасаж от текста. – Явно смъртта ѝ не е никак случайна.
– Склонен съм да се съглася с теб – Патрик увеличи скоростта, за да изпревари камиона отпред. – Обаче в дневника не открих никаква конкретна информация за този човек. Може да е бил всеки: местен, участник в предаването, член на телевизионния екип… Знаем само, че е мъж. – Патрик забеляза как Мартин започна да диша дълбоко. – Как си? Да не ти прилоша?
Бърз поглед към колегата му беше достатъчен да потвърди предложението му. Червените лунички изпъкваха силно върху мъртвешки бледото лице на Мартин, а гръдният му кош се повдигаше бурно.
– Да отворя ли прозореца? – попита обезпокоен Патрик.
От една страна, съчувстваше на Мартин, но от друга, нямаше желание да пътува до Лунд в оповръщана кола. Мартин кимна и Патрик свали прозореца от неговата страна. Мартин се облегна на рамката и жадно вдиша. Уви, въздухът бе напоен с изгорели газове и не облекчи ефективно неразположението му.
Няколко часа по-късно пристигнаха пред управлението в Лунд. Краката им се бяха схванали, а гърбовете ги боляха. Спряха само веднъж, за да се поразтъпчат и да посетят тоалетната, защото нямаха търпение да се срещнат с комисар Шел Сандберг. Той слезе да ги посрещне. Според графика тази събота комисарят не беше дежурен, но след телефонния разговор с Патрик веднага се съгласи да се отбие в участъка.
– Добре ли пътувахте? – осведоми се Шел Сандберг и тръгна напред с пъргави стъпки.
Беше дребен – около метър и шейсет, предположи Патрик, – но компенсираше ръста си с удивителна енергичност. Докато говореше, цялото му тяло се движеше и той жестикулираше бурно. И Мартин, и Патрик се затрудняваха да смогнат на темпа му. Този своеобразен „бегом-марш“ ги отведе до стая за кафе. Шел позволи на Патрик и Мартин да влязат преди него.
– Предпочитам да поговорим тук, отколкото в кабинета ми – поясни той и посочи маса, отрупана с папки. Върху най-горната пишеше „Бьорие Кнюдсен“ – името на третата жертва или на втората – ако се следва хронологията на събитията.
Седнаха и Шел плъзна купчина папки към Патрик.
– Вчера прегледах всички материали. След като получихме запитването от Танумсхеде, погледнах на обстоятелствата по случая от съвсем различен ъгъл. – Той поклати глава със съжаление, сякаш за да се извини.
– Преди шест години не заподозряхте ли, че в случая има нещо съмнително? – попита Патрик съвсем деликатно, за да не прозвучи въпроса му обвинително.
Шел пак поклати глава. Мустаците му подскочиха комично.
– Не. Честно казано, не открихме нищо съмнително. Все пак смъртта на алкохолик като Бьорие не изненада никого. Няколко пъти той беше на крачка да умре от алкохолно отравяне и се спаси на косъм. Затова предположихме, че… Допуснахме грешка – призна той и разпери ръце с болезнена гримаса.
– Предвид обстоятелствата грешката ви е била съвсем обяснима – успокои го Патрик. – Ние също първоначално взехме убийството на Марит Каспершен за нещастен случай.
Шел видимо се почувства облекчен от това признание на колегата си.
– Коя част от запитването ни ви накара да се сетите точно за този случай? – попита Мартин, като се опитваше да не се взира в мустаците на комисаря.
Мартин още беше блед заради пътуването и лапна няколко бисквити, за да облекчи неразположението си. Обикновено му трябваха два-три часа, докато се съвземе.
Шел не отговори, а започна да прехвърля папките. Явно знаеше какво търси. Извади една папка, отвори я и я сложи пред Патрик и Мартин.
– Погледнете. Това са снимките от мястото, където открихме тялото на Бьорие. Трупът беше престоял повече от седмица в апартамента и гледката не е никак приятна – предупреди ги той. – Съседите са усетили, че нещо се е случило, чак когато започнало да мирише.