– Какво каза? Моля те, говори по-ясно. Не те разбирам, Йона. Вече си на деветнайсет години, а още не си се научила да артикулираш звуците правилно. Честно казано, през последните дни с татко ти прочетохме доста обезпокоителни статии във вестниците. Хората ще започнат да се чудят какви родители сме. А ние дадохме всичко от себе си. Но двамата с баща ти имаме много важна мисия в живота. Ти си вече достатъчно голяма да го разбереш и да се научиш да уважаваш професията ни. Вчера оперирах малко русначе. Страдаше от вроден сърдечен порок. В родината му не можели да му помогнат, но аз го спасих! Върнах му живота! Редно е да уважаваш повече живота, Йона. Винаги си била щастлива. Да сме ти отказвали нещо? Имаш дрехи, покрив над главата си, храна. Помисли за всички деца, които не са имали дори половината… какво говоря?... една десета от онова, което имаше ти. Те биха били благодарни да бъдат на твое място. И определено нямаше да вършат подобни глупости и да се режат! Ти си ужасна егоистка, Йона. Време е да пораснеш! С баща ти смятаме…
Йона прекрати разговора с едно натискане на червената слушалка, опря се на стената и се свлече на пода. Безпокойството ѝ растеше главоломно и напираше да изригне през гърлото ѝ. Преизпълваше всяка фибра от тялото ѝ и я издуваше до пръсване. Не за пръв път я завладяваше паническото усещане, че няма къде да избяга. С треперещи ръце тя извади бръснарското ножче, което винаги държеше в портфейла си. Пръстите ѝ трепереха толкова неконтролируемо, че го изпусна. Изруга и се опита да го вземе от пода. Поряза се на няколко места, ала след няколко опита все пак успя. Силно съсредоточена, тя се взираше в ножчето, докато го доближаваше до кожата си: осеяна с белези от стари рани, ръката ѝ приличаше на лунен пейзаж с редуващи се бели и розови петна и отчетливи червени резки, подобни на малки реки. Когато кръвта бликна от раната, Йона изпита моментално облекчение. Вкара ножчето още по-надълбоко и струйката се превърна в река от пулсираща кръв. По лицето ѝ се изписа успокоение. Вдигна ножчето и начерта нова червена ивица сред множеството белези. После погледна усмихнато в камерата. Изглеждаше почти щастлива.
– Търсим Силвио Манчини – Патрик показа полицейската си карта на жената, която им отвори.
Тя отстъпи и се провикна назад:
– Силвио! Дойдоха от полицията.
Белокос мъж с джинси и пуловер се появи срещу тях. Подсъзнателно Патрик бе очаквал да види свещеника в богослужебни одежди, а не в ежедневно облекло. Като се позамисли обаче, установи, че свещеникът не може непрекъснато да носи одежди, ала все пак му трябваха няколко секунди да се пренастрои към изненадващата гледка.
– Казва се Патрик Хедстрьом, а това е колегата ми Мартин Мулин.
Свещеникът кимна и ги покани да седнат на меката мебел. Помещението не беше голямо, но изглеждаше добре поддържано. Патрик забеляза наличието на атрибути, които лаическите му познания свързваха с католицизъм: изображения на Дева Мария и голямо разпятие. Жената, която им отвори, сервира кафе и сладки. Силвио ѝ благодари, а тя само се усмихна и се оттегли. Свещеникът насочи вниманието си към посетителите и попита на безупречен шведски, но с отчетлив италиански акцент:
– С какво мога да ви бъда полезен?
– Бихме искали да ви зададем няколко въпроса за Елса Форшел.
– Надявах се рано или късно полицията да открие някакви улики – въздъхна свещеникът. – Вярвам в очистителния огън, но предпочитам убийците да получават наказанието си приживе.
Усмивката му изразяваше и опечаление от трагичната съдба на покойницата, и чувство за хумор. Патрик остана с впечатлението, че Силвио Манчини е бил близък с Елса, а следващият коментар на свещеника потвърди предположението му:
– С Елса бяхме добри приятели от дълги години. Тя участваше активно в дейността на нашата епархия, а аз бях неин изповедник.
– Елса по рождение ли беше католичка?
– Не – засмя се Силвио. – Повечето католици в Швеция са хора от имигрантски семейства. Елса дойде веднъж на литургия и според мен откри своя дом при нас. Тя беше... – той се поколеба – …изтерзана душа. Търсеше нещо, което откри при нас.
– Какво търсеше? – попита Патрик.
От осанката на симпатичния свещеник лъхаше спокойствие и кротост. Отец Силвио беше истински Божи човек.
Свещеникът дълго мълча. Очевидно обмисляше от-говора си.
– Опрощение – отвърна накрая той и погледна Патрик право в очите.
– Опрощение? – повтори въпросително Мартин.
– Да, опрощение – спокойно потвърди свещеникът. – Та нали всички търсим точно опрощение на греховете ни, на пропуските ни, на недостатъците и грешките ни. Опрощение за постъпките ни и за бездействието ни.