Йоста и Хана влязоха и си събуха обувките. Не бяха виждали жилището на Ула, но изобщо не се изненадаха, защото обстановката в офиса му достатъчно красноречиво им бе показала що за педантичен човек е.
– Докато разговаряме, ще се храня – предупреди ги той и посочи чиния с ориз, пилешко филе и грах.
На Йоста му направи впечатление липсата на сос. Лично на него никога не би му хрумнало да се храни без сос, защото течната съставка му се струваше основното, което придава вкус на ястието. От друга страна обаче, Йоста беше благословен с отлична обмяна на веществата и независимо от не особено здравословните си хранителни навици не се бе сблъсквал с храносмилателни проблеми, характерни за хората на неговата възраст. Навярно Ула не можеше да се похвали с толкова здрав и безпроблемен стомах.
– И така: какво искате? – попита той и внимателно наниза няколко грахови зрънца на вилицата си.
Йоста наблюдаваше изумен как Ула се старае да не смесва храните. Всяка хапка се състоеше само от грах, само от ориз или само от месо.
– След последния ни разговор се сдобихме с нови сведения по случая – сухо съобщи Йоста. – Имената Бьорие Кнюдсен и Елса Форшел говорят ли ви нещо?
Ула смръщи чело и се обърна, защото вратата се отвори и Софи влезе при тях. Изгледа въпросително Йоста и Хана.
– Какво правиш тук? – попита ядосано бащата и прониза дъщеря си с недоволен поглед.
– Стана ми… лошо – отвърна тя. Видът ѝ доказваше недвусмислено правотата на думите ѝ.
– Какво ти е? – Ула не изглеждаше убеден.
– Гадеше ми се. Повърнах.
Ръцете ѝ трепереха, а по кожата ѝ се беше образувал фин слой пот.
– Легни си – посъветва я меко Ула, най-сетне повярвал на обяснението ѝ.
– Не искам – поклати глава Софи. – Ще остана тук.
– Казах ти да си легнеш – настоя баща ѝ, но пог-ледът на Софи издаваше непоколебима решителност.
Без да отговаря, тя седна на стол в ъгъла и макар видимо да се чувстваше неудобно от присъствието ѝ, Ула си замълча и лапна малко ориз.
– За какви имена питахте баща ми? – поиска да разбере Софи. Очите ѝ блестяха като от треска.
– Интересува ни дали ти или татко ти сте чували майка ти да споменава Бьорие Кнюдсен или Елса Форшел.
Софи помисли малко, после бавно поклати глава и погледна въпросително баща си.
– Татко, звучат ли ти познато?
– Не, за пръв път ги чувам. Какви са тези хора?
– Други две жертви – тихо поясни Хана.
Ула се сепна и ръката му, изминала наполовина пътя до устата, мигом замръзна.
– Какво?
– Убиецът на бившата ви съпруга и на твоята майка – додаде Хана, без да поглежда Софи – е отнел живота на още двама души.
– Какво става тук, за бога? Първо идвате да ме разпитвате за някой си Расмус, а сега се появиха още две жертви! Вие в полицията изобщо правите ли нещо, за да откриете убиеца?!
– Работим двайсет и четири часа в денонощието – кисело отвърна Йоста. Този човек сериозно му лазеше по нервите. Йоста си пое дълбоко въздух и продължи: – Жертвите са от Лунд и Нюшопинг. Знаете ли дали Марит е имала познати там?
– Колко пъти да ви повтарям! – процеди Ула. – С Марит се запознахме в Норвегия и на осемнайсет години си намерихме работа и жилище тук. Не сме живели никъде другаде! Вие малоумни ли сте?!
– Татко, успокой се – Софи сложи ръка върху неговата.
Жестът явно му подейства добре и той добави малко по-овладяно, но с леден тон:
– Съветвам ви да си вършите работата, вместо да ни разпитвате за щяло и нещяло. Не знаем нищо повече!
– Вероятно не си давате сметка колко много знаете – възрази Йоста. – Наше задължение е да ви покажем.
– Знаете ли защо са убили мама? – попита жално Софи.
С крайчеца на окото си Йоста забеляза как Хана извърна глава. Макар да създаваше впечатление на силна жена, новата му колежка се разстройваше от общуването с близки на загинали: качество, което възпрепятства, но и донякъде обогатява работата на полиция. Йоста например усещаше, че след толкова дълъг професионален стаж е обръгнал, и в миг на просветление осъзна, че вероятно точно това е причината за пасивността му през последните години. Лимитът му за съчувствие към човешкото нещастие се бе изчерпил и Йоста просто бе изключил емоционалната си свързаност с жертвите на престъпления.
– В момента не мога да ти кажа нищо конкретно – отвърна той на Софи, която изглеждаше много болнава.
Йоста се молеше да не ги зарази. Често се случваше след контакт с болен целият участък да пламне от грипна епидемия и всички да се натръшкат по леглата.