– И аз така мисля – съгласи се Софи и също избухна в смях. – Трябваше да се видите отстрани! Как се промъквахте в кухнята да се целувате, как местехте вещите си от стая в стая, щом отида при татко. Осъзнаваш ли какъв фарс сте разигравали?
– Да. Правех го по настояване на Марит.
Лицето на Шещин изведнъж се изопна. Термоканата щракна – водата беше завряла – и тя използва повода като извинение да стане и да застане с гръб към Софи. Извади две чаши, отсипа чай в две цедки, пусна ги в чашите и наля гореща вода.
– Чаят не се пие врял – напомни Софи и Шещин не успя да сдържи смеха си:
– И аз се сетих за същото. Майка ти непрекъснато ни дресираше като зверчета, нали?
Софи се усмихна.
– Определено. Но май ѝ се искаше да ме беше дресирала по-добре.
Усмивката на момичето стана тъжна. Софи осъзна колко обещания към майка си нямаше да може да удържи, колко нейни очаквания нямаше да може да оправдае.
– Марит се гордееше много с теб! – Шещин седна на мястото си и сложи едната чаша пред Софи. – Да беше чула само как се хвалеше с дъщеря си! Дори когато се карахте, Марит казваше с възхищение: „Какъв хъс има обаче в това дете!“.
– Наистина ли? Честно? И се гордееше с мен, при все че непрекъснато ѝ създавах главоболия?
– Марит разбираше, че се намираш в трудна възраст и се опитваш да се откъснеш от опеката ѝ. Тя… – Шещин се поколеба, но продължи: – След разрива между нея и Ула тя осъзнаваше колко важно е да станеш самостоятелна. – Шещин отпи от чая, но си опари езика и реши да го остави да се охлади. – Майка ти непрекъснато се тревожеше за теб. Опасяваше се, че разводът и всички последвали разправии са… те травмирали по някакъв начин. Но най-много се боеше, че няма да разбереш защо се е видяла принудена да напусне баща ти. Взела е това решение не само за свое, а и за твое добро.
– Преди не съм го осъзнавала, но сега, с възрастта, започвам да я разбирам.
– Тоест откакто навърши цели петнайсет години – иронично подхвърли Шещин. – Явно на петнайсет тийнейджърите получават наръчник с всички отговори за живота, безкрайността и вечността. Дали ще се съгласиш да ми услужиш с него?
– Стига, де – разсмя се Софи. – Нямах това предвид. Исках да кажа, че започнах да възприемам мама и татко повече като хора, отколкото само като мои родители. Вече не съм момичето на татко – додаде тъжно тя.
За миг Шещин се поколеба дали да не ѝ разкаже и останалото, което се бяха опитали да ѝ спестят. Но мигът отмина и тя не осъществи намерението си.
Пиха чай и говориха за Марит. Смяха се и плакаха. Ала преди всичко си спомниха за жената, която и двете обичаха. Всяка по свой начин.
– Здравейте, момичета! Какво ще желаете днес? Франзелата на Уфе?
Групата момичета, скупчили се в хлебарницата, се разкикотиха въодушевено. Уфе се увери, че коментарът му е постигнал желания ефект, и се одързости да стане още по-циничен. Взе една франзела и я сложи пред слабините си, за да покаже с какви физически данни разполага. Кикотът прерасна във възгласи, едновременно ужасени и радостни, а тази реакция окуражи Уфе и той започна да клати таза си напред-назад.
Мехмет въздъхна. Уфе ставаше ужасно досаден. На Мехмет никак не му провървя, защото жребият отреди да работят заедно. Към условията в пекарната Мехмет нямаше никакви забележки. Обожаваше кулинарията и с нетърпение очакваше да усвои още тънкости в приготвянето на тестени изделия, но въпросът как ще издържи пет седмици близо до този идиот Уфе надминаваше размаха на въображението му.
– А ти, Мехмет? Няма ли да покажеш франзелата? На мацките сигурно ще им бъде интересно да видят натурална арабска франзела.
– О, я стига – отклони предложението Мехмет, докато подреждаше цилиндрични сладки, обвити с марципан, до купчина бисквити с маслен пълнеж и шоколадова глазура.
– Какво толкова? Мацките си падат по теб. А тези тук вероятно никога не са виждали арабин. А, момичета? Виждали ли сте истински арабин?
Уфе протегна театрално ръце към Мехмет, все едно го представяше на сцена.
Мехмет започна да се изнервя. Интуитивно усещаше, че камерите на тавана снимат лицето му с оптично приближение. Дебнеха реакцията му, копнееха за нея, желаеха я страстно. Дори най-дребният признак на емоция по лицето му щеше да стигне до домовете на хората и щеше да предизвиква толкова различни реакции и чувства, колкото зрители го гледат. Мехмет знаеше това. След като стигна чак до финала на „Фермата“, се бе научил как да владее играта. Ала въпреки това явно бе забравил подробностите, бе ги изтласкал. Иначе защо се съгласи да участва в ново риалити предаване? Същевременно си даваше сметка, че това е вид бягство. През предстоящите пет седмици щеше да има възможност да живее в нещо като защитена работилница. Балон във времето. Никаква отговорност, никакви изисквания, освен да съществува и да реагира. Няма да се трепе на някоя отвратителна работа, колкото да има пари да плати наема на мизерния си апартамент. Предаването му даваше шанс да се откъсне от ежедневието, което ограбваше живота му ден след ден, без да му предлага никакви събития; да си спести разочарованието, задето не е способен да оправдае хорските очаквания. Мехмет бягаше най-вече от последното. От постоянното разочарование в очите на родителите му. Двамата възлагаха големи надежди на сина си. Образование, образование, образование, повтаряха те като мантра.