– Мехмет, трябва да си осигуриш добро образование и да се възползваш от шанса, който ти предоставя тази прекрасна страна. В Швеция всички могат да следват. Непременно трябва да завършиш университет.
Още откак се помнеше, баща му непрекъснато опяваше все същото. Мехмет наистина се опита, но не му се удаваше да помни. Буквите и цифрите просто отказваха да се задържат в паметта му. Родителите му обаче предварително бяха решили, че той ще стане лекар, инженер или – в най-лошия случай – икономист. Не искаха и да чуят за друга професия, защото в Швеция младите имат възможности. В известен смисъл мечтите им се осъществиха. Четирите му по-големи сестри наистина успяха. Две получиха медицинско образование, една стана инженер, а четвъртата – икономист. А Мехмет, изтърсакът, се превърна в черната овца на семейството. Нито „Фермата“, нито предстоящото участие в „Покажи ми Танумсхеде“ покачиха акциите му пред родителите му. Мехмет не се самозалъгваше. Все пак нито баща му, нито майка му някога бяха споменавали, че ако не стане лекар, може поне да се налива с алкохол по телевизията.
– Покажи си арабската франзела! Покажи я! – продължи Уфе и се опита да накара кикотещата се тийнейджърска аудитория да скандира заедно с него.
Гневът на Мехмет бе на път да достигне точката на кипене. Той изостави заниманието си и тръгна към Уфе.
– Казах ти да престанеш.
От работните помещения на пекарната се появи Симон. Носеше голяма тава с топли кифлички. Подаде я на Уфе.
– Ето. Вместо да се лигавиш, почерпи момичетата с пресни кифлички.
Уфе го изгледа предизвикателно. Поколеба се, но все пак пое кифличките. Леко потрепване на мускулите около устата му показа, че тавата, която Симон държеше съвсем спокойно, опари несвикналите на горещо ръце на Уфе, ала не му остана друг избор, освен да стисне зъби и да протегне тавата към момичетата.
– Чухте добре. Черпя ви с кифлички. Няма ли да има поне целувка за благодарност?
Симон завъртя очи с досада към Мехмет, а той се усмихна признателно. Мехмет харесваше Симон, собственика на пекарната. Двамата веднага си паснаха – още първия работен ден. У Симон имаше нещо специално. Двамата се разбираха само с поглед. Усещането бе страхотно.
Мехмет изпрати с поглед Симон, който се върна към тестото и печивата си.
Раззеленяващият се клон пред прозореца събуди болезнен копнеж у Йоста. Всяка пъпка носеше обещание за осемнайсет дупки на голф игрището и за клуб „Биг Бърта“. Съвсем скоро вече нищо нямаше да стои между Йотса и стиковете.
– Мина ли петата дупка? – попита женски глас от вратата.
Йоста бързо затвори играта с гузен вид. По дяволите! Нали уж винаги чуваше кога някой се приближава. Неслучайно стоеше непрекъснато с наострени уши, а това, уви, се отразяваше пагубно върху концентрацията му.
– Аз… ъъъ… реших малко да си почина – заоправдава се смутен той.
Знаеше, че не може да заблуди другите си колеги, които добре познаваха навиците му, но харесваше Хана и се надяваше да спечели доверието ѝ поне за кратко.
– Не се притеснявай – засмя се тя и седна до него. – Обожавам голфа. С мъжа ми непрекъснато се караме кой да седне пред компютъра. Но петата дупка е много трудна. Успя ли да я минеш? Ако не, ще ти покажа как става. Отне ми няколко часа, докато се сетя.
Без да дочака отговор, тя премести стола си по-близо до неговия. Йоста направо не смееше да повярва на ушите си, но отново отвори играта и каза с благоговение:
– От миналата седмица се мъча с тази дупка, но каквото и да правя, топката или се търкулва прекалено надясно, или прекалено наляво. Не разбирам къде бъркам!
– Ей сега ще ти покажа – обеща Хана и придърпа мишката към себе си.