– Ангажиране на оркестър за купона – подхвана Ана. – Да видим… пиша го в графата на Патрик – доволно съобщи тя.
Ерика повдигна скептично вежди, но Ана изобщо не позволи на сестра си да я отклони от заниманието ѝ.
– Покупка на костюм за младоженеца – продължи невъзмутимо тя. – Патрик.
По лицето на Ана бе изписана решителна съсредоточеност и както никога Ерика се почувства освободена от бремето на отговорността. Затова с удоволствие предостави на сестра си ръководната роля.
– Да запази час за дегустация на сватбеното меню… Патрик.
– Той едва ли ще… – понечи да възрази Ерика, но Ана се престори, че не я е чула. – Булчинска рокля… Ето тук вече трябва и ти да се включиш, Ерика. Какво ще кажеш още утре трите с Мая да отидем в Удевала и да разгледаме какво се предлага?
– Ами… – колебливо смънка Ерика.
В момента най-малко от всичко искаше да пробва дрехи. Не бе свалила нито грам от тлъстините, натрупани по време на бременността, а поради стреса през последните месеци изобщо не обръщаше внимание с какво се тъпче и напълня още. Мисълта за сватбена рокля накара ръката ѝ да замръзне точно преди да напъха кифличката в устата ѝ. Ерика послушно върна калоричната бомба в чинията. Ана вдигна очи от списъка.
– Ако до сватбата се въздържаш от консумация на въглехидрати, ще отслабнеш за нула време – увери тя сестра си.
– Никога не съм отслабвала за нула време – обърна ѝ кисело внимание Ерика.
Едно е сам да си даваш сметка как изглеждаш, съвсем друго – някой друг да ти каже, че се нуждаеш от диета. Но същевременно Ерика осъзнаваше, че Ана действително е права: трябва да вземе мерки, ако иска да се чувства привлекателна на сватбения си ден.
– Добре, ще се опитам да се придържам към някакъв режим – неохотно склони тя. – Без тестени изделия, без сладкиши, без хляб, без макарони от бяло брашно и така нататък.
– Въпреки това трябва да ти намерим рокля, пък ако се наложи, ще я стесним непосредствено преди сватбата.
– Чакай да отслабна, пък тогава ще му мислим – глухо отвърна Ерика. – Но за едно си права: утре ще е добре да отскочим до Удевала, щом оставим Ема и Адриан в детската градина. Дано намерим подходяща рокля. Иначе ще трябва да се оженя по анцуг – отбеляза тя и огледа неодобрително фигурата си. – Какво следва? – попита с въздишка тя и посочи списъка на Ана.
Сестра ѝ продължи със същата енергия да записва и разпределя задачи по организацията. Изведнъж Ерика се почувства ужасно изморена. Никога няма да сколасат.
Пресякоха улицата, без да бързат. Само преди четири дни Патрик и Мартин минаха по същия път. Сега се питаха какво ли ще заварят. През тези четири дни – вероятно ѝ се бяха сторили безконечни – Шещин бе живяла с мисълта, че любимата ѝ вече я няма. Патрик стрелна Мартин с въпросителен поглед и натисна звънеца. Все едно се бяха наговорили, двамата едновременно си поеха дълбоко въздух и го издишаха, изпускайки част от натрупалото се напрежение. Да се ужасяваш от предстояща среща с човек в траур, е в известен смисъл егоистично. Проява на егоизъм в такива случаи би било дори да изпитват дискомфорт, защото задачата на Патрик и Мартин бе лесна в сравнение с положението, в което се намираше Шещин, потопена в скръб за приятелката си. Но всъщност двамата полицаи очакваха срещата със страх, защото се бояха да не кажат или направят нещо, което да утежни болката ѝ, болка неизбежна и непобедима.
Отвътре се чуха стъпки. Вратата се отвори. Отвътре се показа обаче не Шещин, както очакваха, а Софи.
– Здравейте – промълви тя тихо.
По лицето ѝ личаха следи от няколкодневен плач. Момичето стоеше неподвижно.
– Здравей, Софи – поздрави Патрик и след малко продължи: – Вероятно си спомняш кои сме: Патрик Хедстрьом и Мартин Мулин. – Той кимна към колегата си и пак погледа Софи. – Шещин… вкъщи ли е? Искаме да поговорим с нея.
Софи се отдръпна. Патрик и Мартин пристъпиха в антрето.
– Шещин! – извика момичето към вътрешността на апартамента. – Полицаите са тук! Искат да говорят с теб.
Шещин излезе от едната стая със зачервено от плач лице. Спря на няколко метра от полицаите. Мълчеше. Нито Патрик, нито Мартин знаеха как да подхванат въпроса, по който бяха дошли.
– Ще влезете ли? – попита накрая Шещин.
Те кимнаха, събуха се и я последваха в кухнята. Софи също понечи да влезе, но Шещин явно се досети, че онова, което предстои да чуе, не е подходящо за детски слух, и поклати едва забележимо глава. За секунда Софи сякаш реши да игнорира красноречивия жест, с който Шещин ѝ отказа достъп до кухнята, но после сви рамене, влезе в стаята си и затвори вратата. Когато му дойдеше времето, момичето щеше да разбере какво бяха обсъждали, ала сега Патрик и Мартин държаха да разговарят необезкопоявани с Шещин.