– Как ти се струва предстоящото мероприятие?
– За дискотеката ли питаш?
– Да – засмя се тя. – От гимназията не съм стъпвала на такова място.
Тя размърда пръстите на краката си. Боляха я, защото от няколко часа беше обута в тесни обувки на висок ток.
– Без съмнение ще стане голям купон. Ще бъдем звездите на партито. Хората ще дойдат заради нас. Няма начин да не се получи.
– Мислех да помоля Фредрик да изпея две-три парчета.
– Ама ти сериозно ли говориш? – разсмя се Кале.
Тина го изгледа обидено.
– А ти защо мислиш, че се навих да участвам? Защото ми е забавно ли? Трябва да мисля за кариерата си. От няколко месеца ходя на вокален педагог, а след предишното ми участие звукозаписните компании ме засипаха с оферти.
– Значи, вече си подписала договор за албум? – попита уж невинно Кале и дръпна от цигарата.
– Не… Работата нещо се разсъхна. Според мениджъра ми моментът не е подходящ. Освен това трябва да подберем хитово парче, което да подхожда на имиджа ми. Обеща ми да ми уреди фотосесия при Бинго Ример5.
5 Бинго Ример (р. 1975) – известен шведски фотограф. – Б. а.
– Фотосесия? – Кале се изсмя цинично. – Барби има по-големи шансове от теб… Нямаш нужните… – той обходи тялото ѝ с поглед – …физически данни.
– По нищо не отстъпвам на онази смотана кифла! Само дето циците ми са по-малки. – Тина хвърли фаса на пода и го стъпка с ток. – В момента събирам пари за пластична операция – додаде тя и изгледа предизвикателно Кале. – Трябват ми още десет хиляди и ще се сдобия с чашка „Д“.
– Успех тогава.
Кале също изгаси фаса си с подметка. В този миг Гюнтер влезе при тях. Лицето му, и бездруго зачервено от изпаренията над тенджерите, пламна с още по-огнен цвят.
– Какви са тези цигари? Тук е забранено да се пуши! Най-строго забранено!
Той размаха гневно ръце, а Тина и Кале се спогледаха и избухнаха в смях. Този Гюнтер беше голяма скица. Двамата се върнаха неохотно към задълженията си. Камерите бяха записали всичко.
Най-хубави бяха миговете, когато седяха съвсем близо един до друг; когато тя вадеше книгата. Шумоленето на хартията, докато тя внимателно разлистваше, уханието на парфюма ѝ, допирът на мекия плат до бузата. В тези мигове сенките не смееха да припарят. Всичко, което едновременно плашеше и примамваше, изгубваше значение пред меките извивки на гласа ѝ. Понякога, ако се чувстваха изморени, се случваше единият или дори двамата да заспят с глава върху коленете ѝ. Последното, което си спомняха, преди сънят да ги обори, бе приказката, гласът, шумоленето на хартията и допирът на пръстите ѝ, докато ги милва по косата.
Историята я бяха чували безчет пъти. Знаеха я наизуст. И въпреки това всеки път им се струваше като нова. Понякога той наблюдаваше сестра си. Тя слушаше с леко разтворена уста и втренчени в книгата очи. Косата ѝ се диплеше на вълни върху нощницата. Всяка вечер той ѝ разресваше косата. Това бе негово задължение.
Докато я слушаха да им чете, желанието да видят какво има зад затворената врата изчезваше. Пъстрият приказен свят, наситен с приключения, дракони, принцове и принцеси, ги завладяваше и те забравяха за затворената врата.
Спомняше си, че в началото се страхуваше. Но вече не. Защото тя ухаеше толкова приятно, кожата ѝ бе толкова нежна, а гласът ѝ се издигаше и снижаваше ритмично. Не се страхуваше, откакто разбра, че тя го закриля. Откакто осъзна какъв неудачник е.
Докато дойде време Ула да се прибере вкъщи, Патрик и Мартин се заеха да свършат някои задачи в управлението. Отначало обмисляха дали да не го посетят за разпит в офиса му, но все пак предпочетоха да изчакат до пет часа, когато приключваше работното му време в „Инвентинг“. Поне засега не виждаха основания да го дискредитират пред колегите му. Шещин изказа съмнение Ула да е замесен в изпращането на анонимните писма и в обажданията. Патрик обаче далеч не беше толкова сигурен в невинността му. Нуждаеше се от ясни доказателства, които да оборят подозренията към Ула. Следобед изпратиха заплашителните писма до лабораторията в Линшопинг, а Патрик приложи и искане за достъп до регистъра на абонатите, от които Шещин и Марит са получавали повиквания непосредствено преди и след постъпването на анонимните телефонни обаждания.
Когато отвори вратата на жилището си, Ула изглеждаше като току-що излязъл от банята. Беше се облякъл, но не бе успял да си изсуши косата.
– Да? – нетърпеливо каза той.
За разлика от дълбоко покрусеното лице на Шещин, тук ги посрещна мъж, по чиято физиономия не личеше нито следа от скръбта, която той демонстрира след вестта за кончината на бившата си съпруга.