– Бихме искали да поговорим с вас.
– Слушам ви? – въпросително отвърна той с все същото нетърпение.
– Става дума за смъртта на Марит – подхвана Патрик и с поглед го прикани да реагира.
Ула явно схвана накъде отива разговорът, защото се отмести и даде знак на полицаите да влязат.
– Дори да не бяхте дошли у дома, щях да ви се обадя – заяви той.
– Нима?
Патрик се настани на дивана. Този път Ула ги покани не в кухнята, а в дневната.
– Интересува ме как мога да поискам съдебна забрана за домашни посещения.
Ула седна в голям кожен фотьойл и кръстоса крак връз крак.
– И на кого искате да бъде наложена тази мярка? – попита Мартин и хвърли въпросителен поглед към Патрик.
– На Софи. Не желая да посещава повече Шещин.
В очите на Ула припламна искра.
Нито Патрик, нито Мартин показаха признаци на изненада.
– И на какво основание, ако смея да попитам? – каза Патрик с измамно спокоен тон.
– Не виждам причина Софи да продължава да ходи при тази… жена! – процеди Ула с такава ненавист, че от устата му се разхвърчаха пръски слюнка. Той се наведе напред, подпря лакти на коленете си и продължи: – Днес пак е била при нея. Когато се прибрах от работа на обяд, раницата ѝ я нямаше. Обадих се на всичките ѝ приятели да проверя дали не е у тях. Явно пак е отишла при онази… лесбийка. Не може ли да ѝ забраним да ходи там по някакъв начин? Аз, разбира се, ще поговоря сериозно със Софи, като се прибере, но ме интересува дали законът предвижда някаква принудителна мярка в такива случаи.
Ула погледна двамата полицаи в очакване на отговор.
– Такава забрана не може да се издейства лесно – обясни Патрик, чиито предчувствия се оправдаваха с всяка изминала минута. Предвид посоката, която взе разговорът, вината на Ула му изглеждаше не просто вероятна, а почти сигурна. – Ограничителната заповед е много строга административна мярка и не смятам, че е приемлива във вашия случай.
По лицето на Ула се изписа отчетливо раздразнение.
– Ама как… – смотолеви той. – И какво да правя сега? Софи е на петнайсет и не мога да я заключа, ако откаже да ме послуша, а онази проклета… – той едва преглътна думата – …едва ли ще ми съдейства. Докато Марит беше жива, нямах друг избор, освен да се примиря с цялата… история, но ако някой си мисли, че ще продължавам да търпя тези безобразия, няма да стане!
Той удари с юмрук по стъкления плот на масата. Патрик и Мартин подскочиха.
– С други думи, вие не приемате житейския избор на бившата си жена, така ли?
– Житейски избор? – презрително изсумтя Ула. – Ако тази шибана мърла не се беше появила в живота ни и не беше напълнила главата на Марит с глупости, сега всичко щеше да си бъде постарому. Тримата със Софи щяхме още да сме семейство. А какво стана? Марит не само разби семейството ни и предаде моето доверие и доверието на дъщеря ни, а ни направи и за посмешище!
Той поклати глава, все едно още не можеше да повярва.
– Вие изразихте ли по някакъв начин недоволството си от избора ѝ? – провокативно попита Патрик.
– Какво имате предвид? – Ула го изгледа недоверчиво. – Никога не съм крил какво мисля за постъпката на Марит, но съм се въздържал да коментирам причината за решението ѝ. Кой мъж би разгласил, че жена му е преминала на другия бряг и го е зарязала заради друга жена? Не е нещо, с което да се хвалиш.
Той се опита да се засмее, но в смеха му се прок-раднаха нотки на озлобление, трупано с години.
– Притеснявали ли сте бившата си съпруга и приятелката ѝ?
– Не разбирам какво намеквате – отвърна Ула и присви очи.
– Питаме дали сте им отправяли заплахи по пощата и по телефона – уточни Мартин.
– Трябваше ли? – Ула облещи очи.
Не можеше да се прецени дали зададе въпроса сериозно, или просто се правеше на интересен.
– И какво значение има? Марит загина при нещастен случай.
Патрик се престори, че не е чул забележката. Беше решил да не разкрива новите обстоятелства в разследването наведнъж, а постепенно.
– Някой е изпращал анонимни заплахи и се е обаждал в дома на Шещин и Марит – настоя комисар Хедстрьом.
– Че какво чудно има? – усмихна се Ула. – Такива като тях не остават незабелязани. Може хората в големите градове да са толерантни към гейовете и лесбийките, но в малки населени места като нашето нещата стоят по-другояче.
Патрик почти започна да се задушава от предразсъдъците, които мъжът във фотьойла избълва срещу него. Едва се сдържа да не го сграбчи за яката и да му каже две-три думи. Утеши се с мисълта, че с всяко свое изказване Ула затъва все по-дълбоко в мръсотията.