През по-голямата част от времето успяваше да не мисли за живота си преди появата на Барби. Бе избутала Лилемур толкова надълбоко в подсъзнанието си, че почти забрави за съществуването ѝ. Така постъпи и със спомена за баща си. Не можеше да си позволи да си го спомня. Ако иска да оцелее, в настоящия ѝ живот нямаше място за смеха му, за допира на ръката му до бузата ѝ. Щеше да ѝ причини непоносима болка. Ала тазсутрешният разговор с психолога опъна струни в душата ѝ, които продължаваха да вибрират упорито. И явно не беше единствената. Докато се изредят един по един да разговарят с Лаш, в помещението цареше потискаща атмосфера. От време на време имаше чувството, че всички са насочили негативизма си към нея, и сякаш усещаше как злобните им погледи пронизват гърба ѝ. На няколко пъти се обърна, за да разбере откъде идва това чувство, но не забеляза нищо по лицата им.
И все пак у нея се надигна силно безпокойство. Лилемур се опитваше да насочи вниманието ѝ към нещо, но Барби се мъчеше да я игнорира. Просто не биваше да допуска миналото в съзнанието си.
Стоките продължаваха да се нижат по лентата пред очите ѝ. Сякаш нямаха край.
Ровенето из архива се оказа – както винаги – скучна и трудна работа. Нищо не беше където трябва. Патрик седеше на пода с кръстосани крака, обграден от купчини кутии. Знаеше какъв вид документи търси и в пристъп на наивност повярва, че ще ги намери в кутия с надпис „Учебни материали“. Напразно. Чу стъпки по стълбите и вдигна глава. Слизаше Мартин.
– Здрасти. Аника ми каза, че те видяла да идваш тук. Какво правиш?
Мартин огледа изненадано кутиите, струпани около Патрик.
– Търся записките ми от конференция в Халмстад, където ходих преди няколко години. Очаквах, че ще бъдат заведени по логичен принцип, но някой е разместил цялата документация и сега нищо не мога да открия.
Той хвърли пачка листове в кутия, която също не бе подредена според общоприетия принцип.
– Аника отдавна дудне, че не подреждаме документацията. Материалите, които тя завежда в архива, отначало винаги са където трябва, но после сякаш им поникват крака.
– И аз недоумявам защо хората, след като използват даден документ, не го връщат на мястото, откъдето са го взели. Спомням си, че прибрах записките си в папка и я сложих тук – той посочи кутията с надпис „Учебни материали“. – Но сега папката я няма. Въпросът е в коя проклета кутия са я преместили. В „Изчезнали лица“, „Разкрити престъпления“, „Неразкрити престъпления“ и така нататък и така нататък… В момента знам за местоположението на тази папка толкова, колкото и ти.
Той вдигна ръка към малкото подземие, където кутиите стигаха чак до тавана.
– Впечатлен съм, че завеждаш в архива дори записки от конференции. Моите например си стоят в кабинета ми в пълен безпорядък.
– Трябваше да направя като теб. Но какъвто съм наивен, казах си: ще потрябват на някого… – Патрик въздъхна, взе поредната купчина документи и започна да ги прехвърля.
Мартин седна до него на пода и се зае да прег-лежда съдържанието на една от кутиите.
– Двамата ще намерим папката по-бързо. Какво точно да търся? Каква беше тази конференция? И защо ти трябват записките?
– Нали ти казах: конференция в Халмстад. Проведе се през 2002 година, ако не се лъжа – отвърна Патрик, без да вдига очи от книжата. – Основно обсъждахме неразкрити престъпления, около които витаят безброй неясноти.
– Добре? – въпросително го изгледа Мартин в очакване на продължение. – И?
– Ще ти обясня по-подробно, когато намерим записките. Засега предположенията ми не са се избистрили и имам нужда да опресня паметта си.
– Добре. – Този път Мартин не вложи въпросителна нотка.
Все още изгаряше от любопитство, но с Патрик работеха заедно от доста време и Мартин знаеше, че е безполезно да го притиска.
Неочаквано Патрик вдигна глава и се усмихна лукаво.
– Ще ти кажа само ако и ти ми отговориш на един въпрос…
– Питай – подкани го малко озадачено Мартин, но красноречивата усмивка на Патрик му подсказа веднага. Мартин се засмя: – Дадено. Когато ти ми кажеш какво ти е хрумнало, и аз ще ти отговоря.
След едночасово безплодно ровене Патрик изведнъж извика:
– Ето ги!
И издърпа записките си от найлоновия джоб. Мартин разпозна почерка на Патрик и се опита да прочете отдалеч какво пише, но не му се удаде. Наложи се да изчака, докато Патрик прегледа набързо записките си. На третата страница пръстът му спря някъде по средата. Между веждите му се вряза дълбока бръчка. Мартин се помъчи със силата на мисълта си да го пришпори да чете по-бързо. След няколко минути, които му се сториха цяла вечност, Патрик вдигна победоносно глава: