– Искаш ли да обядваме някъде? – предложи Патрик, след като платиха фрака, сбогуваха се с продавачката и излязоха на улицата.
Пролетното слънце грееше и топлеше лицата им.
– Чудесна идея – съгласи се Ерика и го хвана подръка.
Бавно поеха по търговската улица в Удевала, оглеждайки заведенията. Накрая се спряха на тайландски ресторант в една от пресечките. Тъкмо преди да влязат в преддверието, откъдето ухаеше на къри, телефонът на Патрик звънна. Той погледна дисплея. Да му се не види! Обаждаха се от управлението.
– Само не казвай, че… – подхвана Ерика и поклати изморено глава. По изражението му веднага разбра кой му звъни.
– Трябва да вдигна. Ти влез, сигурно не е нищо спешно.
Ерика промърмори нещо под нос, но все пак го послуша.
– Да, моля – обади се Патрик и усети нежеланието в гласа си.
Раздразнението по лицето му обаче бързо премина в шок.
– Какви ги говориш, Аника? В кофа за смет? Някой тръгна ли натам? Мартин? Добре. Идвам веднага. В момента се намирам в Удевала и ще пристигна след четирийсет минути. Продиктувай ми адреса.
Намери химикалка в джоба си, но поради липса на лист записа адреса върху дланта си. После затвори и си пое дълбоко дъх. Искаше му се някой друг да съобщи на Ерика, че ще трябва да отменят обяда и веднага да се приберат във Фелбака.
Понякога му се струваше, че си спомня другата – онази, която не беше толкова мека и красива. Другата – с по-хладен, нетърпящ възражения глас, суров и режещ като стъкло. Странно, но понякога този глас му липсваше. Попита сестра си дали си я спомня, ала тя само поклати глава, взе си одеялото – мекото, с малките розови мечета – и го притисна към гърдите си. По изражението ѝ прочете, че и тя си я спомня. Образът на другата се бе загнездил завинаги в съзнанието ѝ.
Веднъж той я попита предпазливо за този глас: къде го е чувал, на кого е принадлежал. Но тя се ядоса. Няма друга освен мен – така му каза. Само аз съм. Жената със суровия остър глас никога не е съществувала. Само аз съм. Винаги съм била само аз. После прегърна двамата – него и сестра му. Той усети мекия допир на копринената ѝ блуза до бузата си и уханието на парфюма ѝ в ноздрите си. Кичур от дългата руса коса на сестра му погъделичка ухото му, но той не посмя да помръдне, за да не развали магията. Повече не се осмели да ѝ зададе този въпрос. Раздразнението, в което тя изпадна, го смути и обърка. Попиташе ли я същото отново, рискуваше пак да предизвика гнева ѝ.
Тя се ядосваше така само когато той искаше да види какво има навън. Знаеше, че няма смисъл да я моли за това, но понякога просто не се сдържаше. Докато изричаше въпроса си, запъвайки се, сестра му го гледаше с разширени от ужас очи. Страхът ѝ караше стомаха му да се свие, но той не можеше да потисне напиращия въпрос. Той се надигаше у него като природна стихия, която кипи и напира да избликне навън.
Винаги получаваше един и същ отговор. Първо огорчението в очите ѝ. Показваше му колко разочарована е, задето въпреки всеотдайността ѝ иска още от нея. Иска нещо друго. После идваше уклончивият отговор. Понякога в очите ѝ се появяваха сълзи. Тогава беше най-нетърпимо. Често тя коленичеше на пода и вземаше лицето му в дланите си. После повтаряше уверението, което се бе превърнало в нейна мантра: всичко това е за тяхно добро; неудачниците не бива да излизат навън сами; пусне ли ги навън, все нещо ще се обърка и ще пострада или той, или сестра му.
После тя си тръгваше и внимателно заключваше вратата. Сестра му се сгушваше в него, а той продължаваше да се измъчва от въпроси.
Мехмет се наведе над ръба на леглото и повърна със смътното съзнание, че всичко плисва върху пода, а не в леген например, но беше толкова замаян, че това никак не го притесни.
– Какво правиш, Мехмет? Пфу, че гадост! – възкликна Йона.
Той чу гласа ѝ сякаш от километри и през полуспуснатите си клепачи видя как тя изхвръкна от стаята. Реакцията ѝ също не го смути. Пулсиращото главоболие притъпяваше всичко. В пресъхналата си уста усещаше гадния вкус на повръщано и престоял алкохол. Имаше съвсем смътна представа за случилото се снощи. Спомняше си, че имаше музика, танци, момичета в оскъдни дрешки, които се притискаха о него с отблъскващо, отчаяно настървение. Стисна очи, за да прогони тези спомени, но те станаха още по-натрапчиви. Прилоша му и той пак се наведе над леглото. Този път повърна само стомашен сок. Наблизо се чуваше бръмчене на камера. В главата му се завихриха образите на близките му. Мисълта, че го виждат в това състояние, усили стократно главоболието му, но единственото, което можеше да направи, бе да се завие презглава.