В съзнанието му нахлуха откъслечни думи. Хвърчаха хаотично и се разпиляваха при всеки опит да ги свърже в смислена цялост. Инстинктивно Мехмет усещаше, че се е случило нещо важно, което трябва да си спомни; да го улови и отдели от мисловния безпорядък. Гневни, злобни думи полетяха към някого като стрели. Към кого? Към самия него? По дяволите, нищо не си спомняше. Сви се в ембрионална поза и притисна юмруци към устата си. Думите пак се появиха. Ругатни. Обвинения. Грозни думи, изречени, за да нараняват. Ако паметта не го лъжеше, думите постигнаха целта си. Някой плака. Протестира. Но не умилостиви душевадците си. Гласовете им се усилиха. Вдигна се голяма врява. После се чу удар – ясно различимият сблъсък на кожа с кожа, и то със сила, която да причини болка. Така и стана. В замъгленото му съзнание проникна спомен за жален, сърцераздирателен плач. Мехмет се сви още повече под завивката. Опита се да спре всичко онова, което – наглед несвързано – се блъскаше вътре в черепа му. Не успя. Откъслечните картини бяха прекалено страшни и ярки, за да ги спре. Те искаха да му припомнят нещо, което не искаше да си спомня или поне така предполагаше. Всичко му се струваше толкова неясно. Отново получи стомашен спазъм и се наведе над леглото.
От леглото си Мелберг се взираше в тавана. Изпитваше… Сам се затрудняваше да определи какво изпитва. Отдавна не се бе чувствал така. Най-подходящата дума, която описваше настроението му, вероятно бе „непридирчивост и доволство от живота“. Всъщност Мелберг нямаше основания да се чувства така, защото снощи се прибра и си легна сам, а този завършек никак не се вписваше в представите му за успешна любовна среща. Но откакто срещна Росмари, Мелберг не беше същият. Нещата се промениха. Промени се и той.
Снощи прекараха страхотно. Общуваха с лекота и съвсем непринудено. Говориха за какво ли не. Мелберг я слушаше с любопитство. Искаше да разбере всичко за нея: къде е израснала, в какво семейство, какво е правила, преди да се запознаят, за какво мечтае, каква храна обича, кои телевизионни предавания следи. Всичко, всичко, всичко! По едно време Мелберг погледна отражението им в прозореца. Видя двама влюбени, които се смеят, вдигат наздравици и разговарят. Едва успя да се познае. Никога не се бе виждал толкова широко усмихнат и трябваше да признае, че му отива. Колкото до нейната усмивка, отдавна се бе убедил колко е очарователна.
Сключи ръце под главата си и се протегна. През прозореца се процеждаха лъчите на пролетното слънце. „Отдавна трябваше да изпера пердетата“ – помисли си Мелберг.
Пред вратата на ресторанта се целунаха за сбогом – внимателно, предпазливо. Той докосна съвсем леко раменете ѝ. Съчетанието от допира на гладкия хладен плат до върха на пръстите му и уханието на парфюма ѝ, докато я целуваше, се превърна в най-еротичното преживяване в живота му. Как е възможно Росмари да му въздейства така силно, и то за толкова кратко познанство?
Росмари… Росмари… Повтаряше си името наум с наслаждение. Затвори очи и се опита да си представи лицето ѝ. Обещаха си да се видят съвсем скоро. Мелберг се запита кога е редно да ѝ се обади днес. Дали тя няма да възприеме поведението му като прекалено напористо? Все едно. Да става каквото ще. Мелберг не искаше да играе игрички. Погледна ръчния си часовник. Вече не беше толкова рано. Сигурно се бе събудила. Протегна ръка към телефона. Преди да вдигне слушалката, телефонът звънна. На дисплея се изписа „Патрик Хедстрьом“. Мелберг въздъхна. Предчувстваше лоши новини.
Патрик и екипът от криминалисти пристигнаха едновременно на мястото, където бе открит трупът. Явно и колегите на Хедстрьом бяха тръгнали от Удевала по същото време, когато той и Ерика потег-лиха от ресторанта. Пътуването до Фелбака премина в тягостна атмосфера. През цялото време Ерика гледа мълчаливо през прозореца. Не се сърдеше на Патрик, просто беше разочарована и тъжна. Той я разбираше, защото се чувстваше по същия начин. През последните месеци не им оставаше време един за друг. Патрик не си спомняше кога за последно седнаха да си поговорят насаме. Понякога ненавиждаше работата си и се случваше да се запита защо избра професия, която на практика поглъща цялото му свободно време. Викаха го по всяко време на денонощието. Работата го дебнеше на един телефонен разговор разстояние. Същевременно обаче му даваше много. На първо място удовлетворението, че служи на обществото и прави света по-добър, поне до известна степен. Патрик не би издържал по цял ден да сортира бумаги и да номерира папки. Работата в полицията му вдъхваше усещането, че е полезен и води смислено съществуване. Проблемът или по-скоро дилемата възникваше, защото семейството му също се нуждаеше от него.