Хана и Лаш закусваха мълчаливо. Изглеждаха апатични и изморени – точно както се чувстваха. Напрежението във въздуха помежду им ги потискаше още повече. Имаха да си казват толкова много неща, но – както обикновено – мълчаха. Хана усещаше познатото безпокойство в стомаха си и яйцето, което ядеше, се превърна в парче картон в устата ѝ. Едва се насилваше да дъвче и да преглъща.
– Лаш – подхвана тя, но веднага съжали. Името му прозвуча далечно и чуждо в тишината. Хана преглътна и опита пак: – Лаш, трябва да поговорим. Не можем да продължаваме така.
Той не я погледна. Беше се съсредоточил върху филията, която мажеше. Хана следеше като омагьосана как ръката му плъзгаше ножа напред-назад върху хляба, докато не разпредели маслото в напълно равномерен слой. В движенията му имаше нещо хипнотично и Хана се сепна, когато той заби ножа в купичката.
– Скъпи, говори с мен. Кажи ми нещо. Трябва да сложим край на всичко това.
Хана и сама чуваше колко отчаяно-умолително звучи гласът ѝ. Но имаше чувството, че се вози във влак, който лети с двеста километра в час към пропаст, и не може да слезе. Искаше да се наведе напред, да хване раменете му, да го разтърси, да го принуди да говори с нея. Същевременно си даваше сметка, че е безсмислено да опитва. Лаш се бе отнесъл на място, до което тя нямаше достъп, а нямаше и да получи.
Хана гледаше мъжа си със свито, натежало сърце. За пореден път се предаде. А го обичаше толкова много. Обичаше всичко в него: кестенявата му коса, разрошена след съня; бръчките по челото му, които се появиха преждевременно, но придадоха характер на лицето му; наболата брада, която стържеше леко по кожата ѝ като фина шкурка.
Трябва да има начин. Беше сигурна. Хана не можеше да допусне двамата с Лаш да рухнат в тъмната бездна – заедно, но всеки поотделно. Под въздействието на внезапен импулс тя се наведе и хвана китката му. Усети как той потреперва като лист. Хана притисна дланта му към масата, за да уталожи безпокойството му, и настойчиво прикова поглед в него. Такива моменти се случват само няколко пъти в живота. В миг като този се казват само истини. Истини за брака им, за живота им, за миналото. Хана отвори уста, но телефонът звънна. Лаш се сепна, издърпа ръката си и посегна пак да вземе ножа. Мигът си отиде безвъзвратно.
– Сега какво ще стане според теб? – прошепна Тина на Уфе.
Двамата пушеха жадно пред читалището.
– Откъде да знам? – засмя се той. – Нищо няма да стане.
– Но след вчера… – Тя се поколеба и заби поглед във върховете на обувките си.
– Случилото се вчера няма никакво значение – увери я Уфе и издуха бяло клъбце дим в нетрепващия пролетен въздух. – Никой няма да обърне внимание на такова нещо, вярвай ми. Такива продукции струват милиони. Да прекратят снимките и да изгубят всичките си инвестиции? Да, бе! Да не са луди!
– Не бъди толкова сигурен – мрачно възрази Тина и продължи да гледа надолу.
Пепелта от цигарата ѝ се посипа върху велурените ѝ ботуши.
– Мамка му! – извика тя и се наведе да ги изтупа. – Съсипах ги! Бяха ужасно скъпи! Да му се не види!
– Така ти се пада – ухили се злобно Уфе. – Като са те разглезили.
– Защо да са ме разглезили? – просъска Тина и го прониза с поглед. – Само защото моите родителите не са живели от социални помощи, а са печелели пари с честен труд, не означава, че съм глезла!
– Не говори за моите родители, защото не знаеш нищо за тях! – Уфе размаха заплашително цигарата под носа ѝ, но Тина не се стресна, а пристъпи крачка към него:
– Като те гледам какъв си, не е трудно да се досетя какви хора са те създали!
Уфе сви юмруци, а на челото му изпъкна вена. Тина осъзна, че е допуснала грешка. Споменът от снощи още беше пресен и тя отстъпи назад. Не биваше да казва такива неща на Уфе. Тъкмо когато се канеше да заглади впечатлението от нападателната си реплика, Кале излезе от читалището и ги изгледа въпросително.
– Какво правите? Ще се биете ли? – засмя се той. – Уфе, ти вече доказа какъв шампион си по бой на жени. Нека видим повторение!
Уфе само изсумтя презрително и отпусна юмруци, но продължаваше да гледа Тина с потъмнели от гняв очи. Тя отстъпи още крачка назад. От Уфе можеше да се очаква всичко. В съзнанието ѝ отново изплуваха откъслечни зрителни и слухови спомени за случилото се снощи и тя побърза да влезе в читалището. Преди вратата да се хлопне зад нея, Тина чу как Уфе прошепна на Кале:
– И теб си те бива в тази дисциплина, а?
Отговорът на Кале обаче не стигна до нея.
Един поглед в огледалото в коридора показа недвусмислено на Ерика, че разочарованието от днешния ден се е изписало неумолимо върху лицето ѝ. Тя бавно съблече якето си, свали шала и се ослуша любопитно. От дневната се чуваха оглушителни детски писъци – весели, слава богу. Ерика влезе в стаята. Скупчени на пода, три деца, една жена и един мъж се боричкаха, крещяха и размахваха ръце и крака. Приличаха на огромно уродливо чудовище.