– Какво става тук? – попита Ерика с най-строгия глас, на който бе способна.
Ана вдигна изненадано глава. Косата ѝ, обикновено грижливо сресана и подредена, стърчеше в различни посоки.
– Здрасти! – весело подвикна Дан и също се надигна, но Ема и Адриан веднага го събориха.
Мая пищеше от задоволство и се мъчеше да помогне на братовчедите си, като дърпаше краката на Дан с всичка сила.
Ана се изправи и си изтупа коленете. Лъчите на крехкото пролетното слънце, които се процеждаха през прозореца, образуваха ореол около русата ѝ глава. Ерика остана омаяна от красотата на по-малката си сестра. За пръв път си даде сметка колко много Ана прилича на майка им. Това прозрение пробуди стара, дълбоко стаена в сърцето ѝ болка. Отново се появи въпросът „Защо?“. Защо майка им не ги бе обичала? Защо никога не ги бе дарила с блага дума, с ласка? Защо нито веднъж не ги бе потупала окуражително по рамото? От Елзи получаваха само равнодушие и студенина. Баща им беше пълната противоположност на майка им. Нейната суровост той компенсираше с нежност. Хладината ѝ – с обич. Непрекъснато се опитваше да обясни поведението ѝ, да го извини, да изкупи грешките ѝ. И до някаква степен успяваше, но нямаше как да замести изцяло майката в живота им. И макар че Туре и Елзи загинаха преди четири години в пътна злополука, Ерика още таеше силно огорчение.
Ана я изгледа учудено и Ерика осъзна, че се взира в сестра си. Опита се да си придаде невъзмутим вид и се усмихна.
– Къде е Патрик? – попита Ана, погледна весело децата на пода и тръгна към кухнята.
Ерика я последва, без да отговори.
– Направила съм кафе. – Ана започна да налива ободряващата течност в три чаши. – С децата изпекохме кифлички.
Чак сега Ерика усети изкусителния аромат на канела във въздуха.
– Но ти ще трябва да се задоволиш с тези – заяви Ана и сложи пред сестра си чиния с нещо като сухари.
– Какво е това? – нацупи се Ерика и предпазливо взе едно парче.
– Пълнозърнести бисквити – обясни Ана и ѝ обърна гръб, докато слагаше в панер част от пресните кифлички, оставени да изстиват върху решетка на кухненския плот.
– Ама… – понечи вяло да протестира Ерика и усети как устата ѝ се налива със слюнка при вида на бухналите апетитни изкушения, поръсени с перлена захар.
– Очаквах да се позабавите повече и мислех да те пощадя, като замразя част от кифличките. Сърди се на себе си. Ако ти липсва мотивация, мисли за роклята.
Ерика си взе една бисквита и отхапа скептично. Е, опасенията ѝ се потвърдиха: все едно дъвчеше талашит.
– Къде е Патрик? И защо се прибираш толкова рано? Очаквах да се поразходите повече, да седнете някъде да обядвате…
Ана седна до кухненската маса и извика:
– Следобедната закуска е сервирана!
– Извикаха го на работа – обясни Ерика и остави бисквитата в чинията. Още не можеше да погълне първата хапка.
– На работа ли? – изненада се Ана. – Нали щеше да е свободен през уикенда?
– Така беше – потвърди Ерика и долови как в гласа ѝ се промъкна нотка на огорчение. – Но го повикаха по спешност и нямаше как да откаже. – Тя се замисли как точно да формулира продължението и в крайна сметка се отказа да бъде деликатна: – Преди обяд боклукчията Лейф намерил труп в камиона си.
– В камиона? – слиса се Ана. – И как се е озовал там?
– Явно някой го е изхвърлил в кофа и когато Лейф я е изпразвал…
– Божичко, какъв ужас! – възкликна Ана, а очите ѝ се разшириха. – Кой би направил подобно нещо? Значи, извършено е убийство? Ама и аз какви въпроси задавам! Защо иначе някой ще хвърля труп в кофа за смет?! Какъв ужас! – повтори тя.
– Какво се е случило? – попита Дан, който тъкмо влизаше в кухнята. Седна до Ерика.
– Извикали Патрик по спешност на работа, защото боклукчията Лейф намерил труп в камиона си. – Ана изпревари сестра си.
– Шегуваш ли се? – шокира се Дан.
– Уви, не – отвърна мрачно Ерика. – Ще ви помоля да не разпространявате новината. Рано или късно хората ще научат, но няма смисъл да осигуряваме занимание на клюкарките.
– Не се притеснявай. Ще си мълчим – увери я Ана.
– Непрекъснато се чудя как Патрик издържа на такава работа – отбеляза Дан и си взе кифличка. – На негово място сигурно щях да полудея. В моите очи да преподаваш граматика на четиринайсетгодишни е повече от стресираща работа.