Йона усети задъханото вълнение в гласа на Барби, но не си направи труда да ѝ отговаря. Повдигаше ѝ се дори от кукленското ѝ име. Ала вестниците го обожаваха. Би Би-Барби, по лична карта Лилемур Першон, стана едно от най-нашумелите лица в пресата. Един от вечерните вестници се докопа до истинското ѝ име. Журналистите изровиха и стари нейни снимки от времето, когато е била хилаво дребно момиченце с кестенява коса и зубърски очила. Това момиченце нямаше нищо общо с днешната руса силиконова сексбомба. Йона се смя много, когато видя снимките. Занесоха им екземпляр от вестника в Къщата. А Барби избухна в сълзи и изгори вестника.
– Виж колко народ се е събрал!
Барби посочи възбудено към множеството до мястото, накъдето се бе отправил автобусът.
– Само си представи, Йона! Всички тези хора са дошли заради нас! Само си го представи!
Барби не можеше да си намери място от въодушевление и Йона я стрелна с презрителен поглед. После си сложи слушалките на MP3 плейъра и затвори очи.
Патрик бавно заобиколи колата. Тя се бе спуснала по стръмния наклон и се бе забила в дървото. Макар със смачкана предна част, колата бе запазила целостта си. Следователно не бе възможно да се е движила с твърде висока скорост.
– Водачът явно e починал вследствие от удара във волана – отбеляза Хана, приклекнала до мястото на шофьора.
– Този въпрос ще го оставим на съдебния лекар – отвърна Патрик малко по-остро, отколкото искаше. – Тоест…
– Не се притеснявай – махна с ръка тя. – Не обмислих добре коментара си. Занапред ще гледам да се ограничавам с наблюдения и да се въздържам от прибързани заключения – додаде тя.
Патрик коленичи до Хана. През отворената врата до шофьорското място можеха да огледат тялото на водача, закопчано с предпазен колан и с глава, опряна на волана. Кръвта, стичаща се по лицето, бе покапала и по пода.
Неочаквано чуха зад гърба си щракване на фотоапарат: един от експертите се бе приближил и правеше снимки на местопроизшествието.
– Пречим ли? – попита Патрик.
– Не, вече запечатахме необходимото. Сега искам да заснема и лицето на жертвата. Може ли да я облегнем, или още не сте приключили с огледа?
– Май приключихме, нали, Хана? – попита Патрик, стараейки се да приобщи новата си колежка към работния процес.
Той знаеше колко трудно е да започнеш в нова служба и искаше да облекчи адаптацията ѝ.
– Да – потвърди тя.
Двамата с Патрик се изправиха и се отдръпнаха да направят място на криминалните експерти. Патрик внимателно хвана раменете на жертвата и облегна тялото на седалката. Чак сега разбраха, че е жена. Първоначално, съдейки по късата коса и дрехите, които не издаваха нищо за пола на жертвата, полицаите я взеха за мъж. Ала сега лицето ясно показваше, че при злополуката е загинала около четирийсетгодишна жена.
– Това е Марит – позна я Патрик.
– Марит ли? – изуми се Хана.
– Държи магазинче на търговската улица. Продава чай, кафе, шоколадови изделия.
– Има ли семейство? – попита Хана с някаква особена нотка в гласа и Патрик я стрелна с изпитателен поглед, ала нищо във физиономията ѝ не издаваше вълнение и той реши, че се е заблудил.
– Нямам представа. Съвсем скоро ще разберем.
Експертът приключи със снимките и се оттегли. Патрик направи голяма крачка напред. Хана го последва.
– Стъпвай внимателно и не пипай нищо – предупреди я той по навик. Преди тя да реагира, той продължи: – Прощавай. Непрекъснато забравям, че си нова само в участъка, а не в професията. Не ми придиряй.
– Не се притеснявай – засмя се тя. – Не съм чааак толкова чувствителна.
Патрик също се засмя с облекчение. Досега не си бе давал сметка колко е свикнал да работи единствено с хора, чиито характери и особености познава добре. Малко свежа кръв в участъка щеше да го научи на повече кооперативност. А и Хана му се струваше къде-къде по-добър вариант от Ернст. Беше си чисто чудо, че го уволниха след, меко казано, своеволните му действия през есента!
– Е, какво виждаш? – попита Патрик и се наведе по-близо към лицето на Марит.
– По-скоро надушвам нещо, отколкото да виждам. – Хана си пое въздух през носа. – Остра миризма на алкохол. Трябва да е била мъртвопияна, когато е изхвърчала от пътното платно.
– Така изглежда – съгласи се Патрик.
Звучеше малко замислен. В челото му се вряза бръчка и с угрижен вид той надникна в купето. Вътре не се виждаше нищо особено: опаковка от десерт, празна пластмасова бутилка от кока-кола, лист хартия, явно откъснат от книга, а върху пода до незаетата предна седалка – празна бутилка от водка.