Мислите на Йоста отлетяха при момичето. Той работеше с нежелание, ала това не му пречеше да изпитва дълбока съпричастност към жертвите на престъпления. Съчувстваше и на тях, и на близките им и беше благодарен, задето не се наложи да вижда трупа. Когато след огледа срещна Мартин в коридора, младият колега още изглеждаше пребледнял.
Йоста чувстваше, че за четирийсет години професионален стаж е видял достатъчно мъртъвци и помнеше всеки от тях. Повечето бяха загинали при злополуки или се бяха самоубили. Убийствата бяха изключение, но всички смъртни случаи оставиха незаличима следа в паметта му и образите на покойниците се запечатаха в съзнанието му като върху филмова лента. Неведнъж именно на Йоста се падаше тежката задача да съобщи на близките трагичната вест. Сълзи, отчаяние, шок, ужас. Навярно пасивността му се дължеше на факта, че всеки смъртен случай, всяка човешка болка и несрета, с които се бе сблъскал за толкова години, бяха напълнили с горчилка чашата на живота му до ръба и вече нямаше място дори за капка. Това не извиняваше нежеланието му да работи, но поне го обясняваше донякъде.
С въздишка Йоста вдигна слушалката, за да се обади на собствениците на вилата и да ги осведоми, че в кофата им за смет е открит труп. Набра номера. Най-добре да приключи възможно по-скоро с неприятното задължение.
– Защо ме повикахте? – попита изморено и раздразнено Уфе.
Патрик не бързаше да отговаря. Двамата с Мартин започнаха методично да подреждат книжата си. Седяха срещу Уфе до разклатената маса с четири стола – единствените мебели в стаята за разпит. Патрик забеляза, че Уфе не изглежда особено разтревожен, но опитът го бе научил да не съди за душевното състояние на хората по външния им вид. Прокашля се, преплете пръсти над книжата и се наведе напред.
– Чухме, че снощи е имало разправия.
Внимателно наблюдаваше Уфе. В отговор онзи само се усмихна пренебрежително, облегна се небрежно назад и се изсмя.
– Е, чак разправия! Но като се замисля, колегата ви се намеси доста грубо. – Той посочи Мартин. – Дали не е редно да подадем оплакване заради полицейско насилие?
Той пак се изсмя и Патрик усети как Уфе започва да му лази по нервите.
– Полицай Мулин и другата колежка, които са били на местопроизшествието, вече докладваха за случая. Сега искам да чуя вашата версия.
– Моята версия… – Уфе опъна краката си и почти се излегна на стола. Позата му не изглеждаше особено удобна. – От моя гледна точка снощи се посчепкахме, защото попрекалихме с алкохола. Нищо повече. Защо питате? – Той присви очи и Патрик видя как опияненият му мозък трескаво се мъчи да разбере причината да го повикат в полицията.
– Само да ви обърна внимание, че тук ние задаваме въпросите, а не обратното – отбеляза остро Патрик. – В един без десет снощи двамата наши колеги са видели как нападате една от участничките в предаването: Лилемур Першон.
– Барби, искате да кажете – разсмя се Уфе. – Лилемур… Хаха, ама че име!
Патрик едва се овладя да не му зашлеви шамар. Мартин усети напрежението и пое разпита в свои ръце, докато колегата му се успокои.
– Станахме свидетели как блъскате и удряте Лилемур. Как започна спорът?
– Не разбирам защо продължавате да дъвчете тази история! Беше съвсем дребна работа! Поскарахме се… нищо повече. Изобщо не съм я докосвал!
Зад привидното нехайство на Уфе започна да се прокрадва известно безпокойство.
– За какво се скарахте? – не се отказа Мартин.
– За нищо! Тя беше надрънкала на другите някакви небивалици за мен и аз разбрах. Настоях да си признае и да си вземе думите обратно. Недопустимо е да разпространява такива лъжи. Исках да я накарам да осъзнае грешката си!
– Тази ли беше причината по-късно през нощта заедно с другите участници да се нахвърлите дружно върху Лилемур? – попита Патрик, докато преглеждаше доклада.
– Даа – уклончиво потвърди Уфе и се поизправи на стола. Дежурната нагла усмивка изчезна от лицето му. – Защо не попитате и Барби? Ще потвърди каквото ви казах. Посдърпахме се. Не е станало нищо сериозно, че да се намесва полицията.