Патрик погледна Мартин, после прикова очи в Уфе и каза спокойно:
– Лилемур няма да може да отговори на въпросите ни, защото сутринта беше открита мъртва.
В стаята настъпи гробно мълчание. Уфе пребледня като платно. Мартин и Патрик го чакаха да се окопити.
– Ама… вие… шегувате ли се? – отрони най-сетне той.
Полицаите не реагираха. Думите на Патрик бавно попиха в съзнанието на Уфе. По шокираното му лице не остана и следа от самоуверената му усмивка.
– Що за…? Да не мислите, че съм…? Но… Само се счепкахме малко! Изобщо не съм… Нямам... – запъваше се той и гледаше объркано ту единия, ту другия полицай.
– Ще ни е нужна ДНК проба от вас – обясни Патрик и извади необходимото. – Нали нямате нищо против?
– Нямам, разбира се – отвърна Уфе след известно колебание. – Вземайте каквото ви трябва. Нищо лошо не съм направил.
Патрик се наведе напред и с помощта на тампон върху клечка взе биологичен материал от вътрешната страна на бузата на Уфе. За миг Уфе сякаш съжали, задето се съгласи на процедурата, но след като памучето се озова в плик и го запечатиха, беше прекалено късно. Взирайки се в плика, Уфе преглътна с мъка и погледна Патрик с разширени от ужас очи:
– Нали няма да спрете предаването? Не можете да го направите! Не, просто не можете да го направите!
Гласът му преливаше от отчаяние и Патрик изпита силно презрение към целия този цирк. Как е възможно да мислиш за телевизионно предаване, след като са убили човек?!
– Това не зависи от нас – сухо отвърна той. – Решението взема продуцентската компания. Ако решавах аз, щях веднага да прекратя снимките, но…
Той разпери безпомощно ръце. По лицето на Уфе се разля облекчение.
– Свободен сте – каза Патрик.
Още не можеше да се отърси от фигурата на голата мъртва Барби и усещаше горчив вкус в устата си при мисълта, че ще използват смъртта ѝ за целите на развлекателна програма. Какво им става на хората?
Денят започна толкова добре. Би се осмелил да го определи дори като великолепен. Първо направи дълга обиколка в хладното утро. Не смяташе себе си за особен любител на природата, но докато тичаше, с изненада забеляза как се радва на слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата. Приятното усещане в гърдите се задържа чак до вкъщи и двамата с Вивека се любиха. Днес тя се показа удивително благосклонна към желанията му. Ниското ѝ либидо често помрачаваше живота на Ерлинг. След като се ожениха, тя малко или много изгуби интерес към плътската страна от брачните отношения, но за какво му е на човек млада и хубава жена, ако тя не му пуска? Не, не можеше да продължават така. Сутрешната тренировка го убеди в необходимостта да си поговори с Вивека по този въпрос и да ѝ обясни, че в брака, освен да вземаш, трябва и да даваш. И ако тя иска и за в бъдеще да получава дрехи, бижута, развлечения и красиви предмети за дома, ще се наложи да покаже повечко ентусиазъм и щедрост към неговите мъжки потребности. Преди да се оженят, сексът вървеше прекрасно. Докато Вивека живееше в приятен апартамент, чийто наем плащаше той, и се конкурираше за вниманието му със съпругата му, с която имаха трийсетгодишен брак зад гърба си, двамата се любеха по всяко време и на най-различни места. При спомена за бурния им сексуален живот жизнените му сили се пробудиха. Трябва да се върнат към палавите си креватни истории. Имат доста да наваксват.
Ерлинг тъкмо пое по стълбите към горния етаж, когато телефонът му зазвъня. За миг се поколеба дали да не игнорира обаждането, но после все пак тръгна към преносимия телефон в дневната. Може пък да се окаже нещо важно.
Пет минути по-късно стоеше онемял със слушалката в ръка. Вече се досещаше какви последствия го очакват и умът му започна да прехвърля възможни решения. Стана и извика към горния етаж:
– Вивека! Отивам в офиса! Изникна нещо.
Отгоре се долови промърморване – явно тя го чу. Ерлинг бързо си облече връхната дреха и грабна ключа за колата от куката до външната врата. Това изобщо не го бе очаквал. Ами сега?
В такива дни Мелберг се чувстваше отлично в кожата си. Все пак си даваше сметка каква сериозност изисква настоящото положение и с известно усилие успя да прикрие задоволството, което изпитваше, и да си придаде съчувствен и решителен вид. Светлината на прожекторите му се отразяваше благотворно и му отиваше. Опиваше се от мисълта как ли ще реагира Росмари, когато види снимката му във всички вестници, а под нея – интервю с началника на полицейското управление в Танумсхеде. Изду гръдния си кош и изпъна назад рамене, за да изглежда внушително. Светкавиците на фотоапаратите почти го заслепиха, но той не промени позата си. За нищо на света не би пропуснал такава възможност.