– Патрик, не може да продължаваш така. Ще се сринеш. Трябва да си починеш, да хапнеш нещо… Най-добре още сега помоли Аника за извинение. Иначе ще те хванат уроки или ще те сполетят седем години нещастие. Или пък повече няма да вкусиш от домашните мъфини на Аника.
Патрик се отпусна тежко на стола, но го досмеша.
– Мъфините, казваш… Значи, според теб Аника е толкова отмъстителна, че повече няма да ме почерпи с мъфини…
– Нито с мъфини, нито с домашни карамелени бонбони за Коледа… – кимна Мартин с театрална сериозност.
Патрик му влезе в тона и опули очи, престорено шокиран:
– Не, само това не! Да ме лиши от карамелените бонбони – не може да е толкова зла!
– Напротив, напротив. Затова най-добре веднага ѝ се извини.
– Отивам, отивам – засмя се Патрик и пак разроши кестенявата си коса. – Изобщо не очаквах подобна медийна обсада. Вестниците и телевизиите са полудели. Нямат никакви задръжки! Нима не разбират, че като не ни дават миг спокойствие, затрудняват разследването? Не можем да свършим нищо!
– За една седмица свършихме доста работа – спокойно възрази Мартин. – Успяхме да разпитаме всички участници в предаването, прегледахме записите от вечерта, когато жертвата е изчезнала, проверяваме всички сигнали, постъпили от очевидци. Според мен се справяме отлично. Прав си: наистина разследването се превърна в лудница заради риалити предаването, но нищо не можем да направим.
– Защо продължават да излъчват тази гадост? – възмутено размаха ръце Патрик. – Убито е момиче, а те използват смъртта ѝ, за да трупат рейтинг! Освен това излъчват предаването в най-гледаното ефирно време, за да го зяпат всички шведи! Това е адски… – той търсеше точната дума – … безскрупулно!
– И за това си прав – съгласи се Мартин, а гласът му стана по-сериозен. – Но какво да направим? Звездоманията на Мелберг и амбицията на проклетия Ерлинг Лашон не им позволяват дори да помислят за спирането на продукцията. Ще трябва да работим при тези условия. Нещата са такива, каквито са. Но аз продължавам да настоявам да си вземеш малко почивка. Хем ще се почувстваш по-добре, хем ще ти хрумнат свежи идеи за разследването.
– Ако си мислиш, че ще се прибера вкъщи, няма да стане. Нямам толкова време. Но може да обядваме в „Странноприемницата“. Това брои ли се за почивка?
Той изгледа Мартин изпод вежди, но осъзна, че колегата му има основания за исканията си.
– Става – съгласи се Мартин и се надигна от стола. – На излизане поискай извинение от Аника.
– Добре, мамо.
Патрик взе якето си и излезе след Мартин в коридора. Чак сега усети колко е гладен.
Отвсякъде се разнасяше звънене на телефони.
Нямаше сили да ходи на работа. Всъщност не се и налагаше – лекарят ѝ изписа дълго домашно лечение и я посъветва да бърза бавно. Но тя бе израснала с нагласата, че човек трябва да работи независимо от обстоятелствата. Според баща ѝ единствената уважителна причина да отсъстваш от работа е да лежиш на смъртен одър. Уви, в момента тя се чувстваше точно така. Организмът ѝ функционираше, тялото ѝ се движеше, поемаше храна, миеше се и правеше каквото се очаква, но съвсем механично. Вътрешно тя беше мъртва. Всичко изгуби значение. Нищо не я радваше, нищо не предизвикваше интереса ѝ. Душата ѝ изстина и издъхна. Остана само болка – понякога толкова силна, че тя ходеше приведена надве под бремето ѝ.
Изминаха две седмици, откакто полицаите ѝ съобщиха трагичната вест. Още когато чу почукването на вратата, смътно предчувствие ѝ подсказа, че това ще промени живота ѝ. Всяка вечер, преди да заспи, кавгата ѝ с Марит отново се разиграваше в съзнанието ѝ. Шещин никога нямаше да избяга от мисълта, че последният им разговор премина в размяна на гневни реплики. Ех, да можеше да си вземе обратно поне част от тежките думи, които запрати в лицето на Марит! Какво значение имаха сега глупавите им разправии? Защо Шещин просто не се примири с исканията на любимата си? Защо толкова непреклонно настояваше Марит да признае пред околните, че двете имат интимна връзка? Нима бе толкова важно? Нали най-важното беше, че са заедно? Какво знаят, мислят или говорят другите изведнъж изгуби всякакво значение и Шещин не можеше да проумее защо преди две седмици, които ѝ се струваха далече в миналото, толкова държеше да оповестят връзката си.
Не ѝ се занимаваше с нищо, затова просто седна на дивана и включи телевизора. Зави се с одеяло – Марит го беше купила от родната си Норвегия. Одеялото миришеше на вълна и на парфюма на Марит – причудлива комбинация. Шещин зарови лице в плата и вдиша жадно аромата с надеждата той да изпълни пустата ѝ душа. Няколко власинки попаднаха в носа ѝ и тя се разкиха.