Изведнъж ѝ домъчня за Софи. Момичето бе наследило много от чертите на Марит и почти нищо от баща си. След смъртта на майка си Софи дойде два пъти да види Шещин и все се мъчеше да я утеши, макар самата тя да изглеждаше съсипана от мъка. Шещин забеляза, че момичето вече изглежда и разсъждава като възрастна – страданието я бе направило по-зряла. На Шещин ѝ се искаше да премахне тази зрялост, да я изличи, да превърти назад стрелките на часовника и да върне на Софи хлапашкото безгрижие, което подхождаше на възрастта ѝ. Ала то си бе отишло безвъзвратно. Шещин осъзнаваше, че ще изгуби Софи. Момичето искаше да поддържа контакт с партньорката на майка си, но животът нямаше да го позволи. Очакваха я толкова много други занимания, щом скръбта се поуталожи: приятели, гаджета, купони, уроци. Все неща, нормални за един тийнейджър. Ула също ще се опита да попречи на дъщеря си да се вижда с Шещин. Постепенно Софи ще се умори да му се противопоставя и ще се съобрази с претенциите му. Посещенията у Шещин ще се разредят и накрая Софи ще престане да ѝ гостува. След година-година и половина двете ще се поздравяват като добри познати на улицата, ще разменят по няколко думи, а после ще погледнат встрани и всяка ще поеме по своя път. Ще останат единствено спомените за съвместния им живот – спомени, които ще се разпръснат като лека мъгла, опитат ли се да ги уловят. И Шещин ще изгуби Софи.
Шещин щракаше апатично копчето на дистанционното. Сменяше каналите. Ефирът се бе наводнил с викторини: обаждаш се на импулсен телефон, за да отговориш коя е търсената дума. Убийствена скука. Мислите ѝ се пренесоха към въпросите, които от две седмици не ѝ даваха покой. Кой е искал Марит да умре? Кой я е нападнал, докато тя е била отчаяна и ядосана заради скандала с Шещин? Дали се е изплашила? Бързо ли я е убил, или бавно и мъчително? Изпитвала ли е силна болка? Досещала ли се е какво я очаква? Всички тези въпроси се въртяха в главата ѝ, без да намира отговор. От телевизията и вестниците научи за убитата участничка в „Покажи ми Танум“, но собственото ѝ нещастие я преизпълваше и не оставяше място за съчувствие към чуждото. Шещин по-скоро се разтревожи да не би новият случай да забави разследването на смъртта на Марит. Медиите ще се разшумят, полицията ще вложи всичките си сили, за да изясни кой е убил момичето, и никой няма да се занимава повече с Марит.
Шещин се надигна и протегна ръка към телефона върху ниската масичка. Ако ще да е единствена, ще настоява до последно да намерят убиеца на Марит. Дължи ѝ го.
След смъртта на Барби веднъж дневно участниците се събираха в кръг. В началото повечето посрещнаха идеята с негодувание. Заваляха язвителни коментари. Ала Фредрик обясни, че това е цената, която трябва да платят, ако искат предаването да продължи, и участниците – макар и малко неохотно – склониха да се съобразят с искането. Само седмица по-късно се стигна до парадокса те да очакват срещите с Лаш с нетърпение. Той не се опитваше да ги покровителства, изслушваше ги, коментираше изказванията им адекватно и коректно и говореше на техния език. Дори Уфе започна да го харесва, макар да предпочиташе да умре, вместо да си го признае. Груповите сесии се редуваха с индивидуални беседи и никой вече не протестираше. Участниците продължаваха да се отнасят скептично към психотерапията, но все пак показваха търпимост.
– Как се чувствате след последните събития? – Лаш ги изгледа един по един в очакване някой да поиска думата. Погледът му се спря върху Мехмет.
– Горе-долу – отвърна участникът. – Настана голям хаос и не сме имали време да мислим.
– За какво? – попита Лаш, за да го предразположи към малко по-подробно обяснение.
– За случилото се. За Барби.
Мехмет млъкна и заби поглед в ръцете си.
– А другите как смятат? Добре ли е, че не сте имали време да мислите? Съгласни ли се с Мехмет? Хаосът помогна ли ви?
– На мен – не – обади се Йона. – Преживях случилото се тежко. Адски тежко.
– И кое точно ти се стори толкова тежко? – попита Лаш и наклони глава.
– Да си представям какво се е случило с нея. Непрекъснато се питам как е умряла и въображението ми започна да рисува ужасяващи картини. А като си помисля, че убиецът я е натъпкаа в… боклукчийска кофа… Отвратително!
– А другите? Преследват ли ви картини от смъртта на Барби? – Погледът на Лаш спря върху Кале.
– И още как! Но по-добре да не мислим за това. Какъв смисъл има? Така или иначе Барби е мъртва.
– Не смяташ ли обаче, че за теб ще бъде полезно да се изправиш срещу тези картини? Да се пребориш с тях?