Той хвърли поглед през прозореца към читалището.
– Не разбирам какво забавно намират зрителите в подобни блудкави предавания – поклати глава Росмари. – Особено след такава трагедия. Хората са същински лешояди!
– Така е, така е – потвърди мрачно Мартин. – Според мен проблемът е там, че хората не възприемат участниците в риалити предавания като човешки същества. Това е единственото обяснение. Иначе няма логика да се забавляват, докато гледат такива формати!
– Подозирате ли някой от участниците в убийството на младата жена? – Росмари понижи съзаклятнически глас.
Патрик хвърли поглед към началника си. Не смяташе за редно да обсъжда служебни въпроси с цивилни. Мелберг обаче мълчеше.
– В момента не изключваме нито една възможност – предпазливо отвърна Патрик. – Още нямаме конкретни подозрения.
Реши да не издава повече. Известно време се храниха мълчаливо. Храната беше вкусна, а и странният квартет, който сформираха, трудно намираше обща тема за разговор. Пронизителен звън на телефон прекъсна тишината. Патрик бръкна в джоба си и бързо тръгна към преддверието, за да не смущава другите гости на ресторанта. След няколко минути се върна и се обърна към Мелберг:
– Обади се Педершен. Приключил е с аутопсията на Лилемур Першон. Ще ни даде малко храна за размисъл.
Очите му бяха сериозни.
Хана се наслаждаваше на тишината. Прибра се да обядва вкъщи, защото живееше само на броени минути с кола от управлението. Последните няколко дни преминаха в напрегната атмосфера и имаше нужда да си отдъхне от непрекъснатото звънене на телефони. В къщата долиташе само далечното бучене на автомобилите от улицата.
Хана седна до кухненската маса и започна да духа над чинията си, та да изстине обядът ѝ, затоплен за няколко минути в микровълновата: „Бьоф Строганов“, останал от снощната вечеря. Впрочем Хана обичаше това ястие, когато е престояло един ден.
Харесваше ѝ да остава сама вкъщи. Обичаше Лаш повече от всичко, но с негово присъствие във въздуха неизменно се усещаше напрежение заради многото недоизказани неща помежду им. Натегнатата атмосфера я изморяваше все повече и повече.
За нещастие, тя осъзнаваше, че в обозримо бъдеще няма да могат да преодолеят онова, което подкопава устоите на връзката им. Миналото погребваше целия им живот под тежко мокро покривало. Понякога Хана се опитваше да убеди Лаш колко важно е заедно да повдигнат това покривало, да пуснат в затворения си свят малко въздух и светлина. Ала Лаш не можеше да живее другояче, освен в тъмнина и влага. Явно въпреки бремето си този саван му се струваше за предпочитане вместо нещо непознато.
Понякога Хана копнееше за друг живот, различен от този порочен, омагьосан кръг, в който се въртяха. През последните години у нея се засили усещането, че едно дете би заличило дълбоките белези от миналото. Едно дете би разпръснало мрака, би смъкнало товара от плещите им, та да могат отново да дишат. Но Лаш се противеше. Дори не желаеше да го обсъждат. „Аз си имам работа, ти – също – казваше. – Това ни стига.“ Уви, Хана си даваше сметка колко недостатъчно е. Изпитваше потребност да осмисли по друг начин живота си и не можеше да я пренебрегне. Едно дете би сложило край на нещастието им.
Тя унило остави вилицата в чинията. Вече не ѝ се ядеше.
– Как си? – Симон гледаше угрижено Мехмет.
Двамата си отдъхваха след дълга и усилена работа. Разположиха се в малкия кът за клиенти на заведението, които искат да поседнат. Оставиха Уфе да отговаря за магазина и Симон непрекъснато хвърляше тревожен поглед нататък.
– Едва ли ще направи гаф за десетина минути. Или поне така си мисля… – засмя се Мехмет.
Симон се поотпусна и също се разсмя.
– За жалост, вече се разделих с илюзиите за качествата на новите попълнения в персонала ми – призна той. – Явно съм издърпал късата клечка при разпределението на участниците.
Той отново отпи от кафето.
– И е така, и не е – отвърна Мехмет и също от-пи. – Извадил си и късмет, щом имаш мен! – усмихна се широко той. – Ако събереш мен и Уфе, получаваш един средно работлив хлебар.
– Прав си, прав си – засмя се Симон. – Наистина оценявам, че ми се падна да работиш за мен!
После на лицето му отново се изписа сериозност и той изгледа продължително съвестния си сътрудник. Мехмет обаче сведе глава. В погледа на Симон имаше толкова много въпроси и неизречени думи, че Мехмет в момента не намираше сили да ги посрещне. Съмняваше се дали някога ще намери.