– Така и не ми отговори – настоя Симон. – Как се чувстваш?
Ръцете на Мехмет потреперваха нервно.
– Всичко е наред – опита се да отклони въпроса той. – Не я познавах отблизо. Лошото е, че се отприщи ужасна истерия, но от телевизионния канал са доволни, защото зрителският рейтинг бие всички рекорди.
– Толкова ми е писнало да ви виждам физиономиите всеки ден, че още не съм гледал нито една серия от предаването – призна Симон. Вече не гледаше толкова проницателно.
Мехмет също се отпусна. Отхапа от топлата кифличка, ухаеща на канела.
– Как мина разпитът в полицията?
Симон се протегна да си вземе кифличка и отхапа една третина от нея.
– Не беше чак толкова страшно.
Мехмет нямаше никакво желание да обсъжда разпита със Симон. Затова си позволи да не бъде откровен. Не му призна колко унизително се бе чувствал, докато седеше в стаичката за разпити, а полицаите го засипваха с всевъзможни въпроси и сякаш нито един от отговорите му не им се струваше достатъчно убедителен.
– Държаха се нормално. Не вярвам да подозират някого от нас.
Мехмет обърна глава встрани, за да избегне изпитателния поглед на Симон. В съзнанието на Мехмет проблеснаха откъслечни спомени, ала той ги прогони, отказвайки да се задълбочава в смътното им послание.
– А как ти се струва психологът, с когото разговаряте? Върши ли си работата? – Симон се наведе напред и отхапа голям залък от кифличката, докато чакаше отговора на Мехмет.
– Лаш с много свестен. С него се разговаря наистина приятно.
– А Уфе как приема цялата ситуация?
В този миг Уфе профуча покрай тях с франзела в ръка, която му служеше за китара. Мехмет не успя да сдържи смеха си.
– Ти как мислиш? Уфе си е Уфе. Прави се на мъж. Но можеше и да е по-зле. Дори той не смее да пробутва редовните си номера на Лаш.
В магазина влезе възрастна дама и Мехмет видя как тя се отдръпна стреснато назад заради Уфе, понесъл се в необуздан танц.
– Май е време да се притечем на помощ на клиентите.
– Иначе госпожа Йертен може да получи инфаркт – кимна Симон и веднага стана.
На вратата Симон докосна леко ръката на Мехмет. Мехмет побърза да се дръпне като опарен.
– Ерика, следобед трябва да отскоча до Гьотеборг и довечера ще закъснея малко. Ще си дойда към осем.
Докато говореше със съпругата си, Патрик чуваше как дъщеричката им бърбори нещо. Изведнъж усети неистово желание да се прибере вкъщи. Би дал всичко, ако можеше просто да зареже работните си задължения и да поиграе с Мая. През последните месеци той се привърза силно и към племенниците си Ема и Адриан и му се искаше да прекарва повече време и с тях. Освен това се чувстваше виновен, задето остави Ерика сама да организира сватбата им, но Патрик нямаше друг избор. Разследването се намираше в много интензивен етап и изискваше цялата му енергия.
Изпълнен с гореща благодарност към Ерика за разбирането, с което посрещаше ангажиментите му, Патрик се качи в колата. Преди да тръгне от управлението, се поколеба дали да не вземе Мартин, но му се стори излишно двама души да ходят при Педершен, а и след усилената работа през последните дни Мартин заслужаваше да се прибере по-рано при Пиа. Патрик включи колата на скорост и тъкмо да потегли, телефонът му звънна.
– Ало? – каза той с леко раздразнение, защото очакваше поредния напорист журналист, но след като жената му се представи, съжали за заядливия си тон: – Здравейте, Шещин.
Патрик изгаси двигателя. Угризенията, които го мъчеха от седмица, го връхлетяха с пълна сила. През последните дни пренебрегваше разследването по случая „Марит“, за да му остава повече време за убийството на Лилемур. Не го правеше нарочно, просто така се получи заради силния медиен натиск. С гузна гримаса Патрик изслуша Шещин.
– Все още… не сме стигнали дотам.
– Напоследък ви се събра и друга работа.
– Не мислете, че сме занемарили случая на Марит.
Лицето му отново се сгърчи. Отвращаваше се от лъжите си. Ала можеше единствено да се опита да навакса изгубеното време. Затвори и остана замислен. После набра номер, свързаха го и в продължение на пет минути разговаря с човек, който звучеше силно объркан от съобщението на Патрик. След разговора Патрик потегли за Гьотеборг в по-ведро настроение.
Два часа по-късно спря пред съдебномедицинския институт в града. Бързо откри кабинета на Педершен и внимателно почука. Обикновено комуникираха по факс или телефон, но този път Педершен настоя някой от управлението в Танумсхеде да вземе резултатите лично. Патрик подозираше, че поради засиления медиен интерес шефовете са решили да не оставят нищо на случайността.