– С две думи – Патрик отпи от вкусното кафе, – в Танумсхеде работим по много особен случай.
– Различен от убийството на онази риалити звезда?
– Да – потвърди Патрик. – Около седмица преди убийството на Лилемур Першон получихме сигнал за автомобилна катастрофа. Лека кола се отклонила от пътното платно, спуснала се по стръмен наклон и се блъснала в дърво. Отначало инцидентът изглеждаше като единично ПТП с летален изход за жената зад волана. Освен това биохимичният анализ показа наличие на голямо количество алкохол в кръвта на жертвата.
– Но всъщност не става въпрос за единично ПТП, така ли?
Комисар Градениус се наведе напред. Любопитството му се усили. Изглеждаше около шейсетгодишен, висок и атлетичен, с гъста посребрена коса, която някога вероятно е била руса. Патрик завистливо огледа гривата на Градениус, сравнявайки я с начеващата плешивина върху темето си. Даде си сметка, че когато стигне неговата възраст, ще прилича повече на Мелберг. Сподави въздишката си, отпи отново от кафето и отговори:
– Точно така. Съмнения възникнаха, когато близките на жертвата единодушно заявиха, че тя дори не е близвала алкохол.
Патрик забеляза вдигнатите вежди на Градениус, но продължи разказа си. Нека комисарят чуе всичко, пък после сам ще се убеди в становището на Патрик.
– За нас показанията им, които влизаха в явно противоречие с резултатите от аутопсията, бяха достатъчен повод да проверим щателно случая. Патолозите откриха още несъответствия. Така стигнахме до заключението, че жената е починала от насилствена смърт.
Патрик си даваше сметка колко сухо и делово описа човешка трагедия, но двамата с комисаря боравеха идеално с професионалния език на полицията и умееха да долавят скритите нюанси.
– И какво показа аутопсията? – попита Ян Градениус и прикова поглед в Патрик, но явно вече се досещаше за отговора.
– Жертвата е имала 6,1 промила в кръвта си. Голяма част от алкохола се е намирала в белите дробове. Около устата и в гърлото на починалата са открити рани и натъртвания, а около устните – следи от тиксо. Охлузвания по глезените и китките свидетелстват, че жертвата е била завързана.
– Всичко това ми звучи познато – кимна Градениус и извади папка с книжа от чекмедже на бюрото си. – Но как стигнахте до мен?
– Ако използвам думите на мой колега – чрез свръхпедантизъм в съхранението на служебна документация. Преди няколко години двамата с вас бяхме на конференция в Халмстад. Работихме по групи и една от задачите гласеше участниците във всяка група да обсъдят неразрешени случаи от практиката си и да се обединят около представянето на най-загадъчното престъпление. Тогава вие разказахте за случай, който ми напомня много на сегашния. Бях си запазил записките от конференцията и преди да се свържа с вас, проверих дали не се лъжа.
– Явно имате много услужлива памет. Вие сте късметлия, задето сте се сетили за този случай, но появата ви е късмет и за нас. От години това престъпление не ми дава мира, но разследването стигна до задънена улица. Ще ви предоставим цялата налична информация, а, надявам се, и вие ще ни услужите с ценни сведения.
Патрик кимна и пое листовете.
– Мога ли да ги взема?
– Разбира се. Те са копия. Искате ли да ги прег-ледаме заедно?
– Първо предпочитам да ги прочета сам, а после ще ви се обадя да ми разясните някои неща. Щом се прибера, ще се погрижа в най-скоро време да ви изпратят копия от нашия следствен материал. Надявам се още утре.
– Чудесно – кимна Градениус и стана. – Иска ми се най-после да приключим случая. Майката на жертвата беше… съсипана, а, предполагам, още не е преодоляла смъртта на детето си. От време на време ми се обажда и ми се ще да можех да ѝ съобщя, че има напредък.
– Няма да пожалим усилия.
Патрик стисна ръката на колегата си и тръгна към изхода, притиснал папката към гърдите си. Изгаряше от нетърпение да се прибере и да прочете материалите. Усещаше, че в тази папка се крие ключът към развръзката. Не може да е другояче.
Лаш се отпусна на дивана и просна краката си върху холната масичка. Напоследък се чувстваше изморен до смърт. Парализиращото изтощение го стягаше и отказваше да отпусне примката си. Мигренозните пристъпи зачестиха. Сякаш умората и главоболието се подхранваха взаимно и го засмукваха в омагьосана спирала, която го дърпаше все по-надолу и по-надолу. Лаш разтри слепоочията си и обръчът, стегнал главата му, се поразхлаби. Усети пръстите на Хана до очите си, отпусна ръце в скута си, облегна глава на стола и примижа. Тя масажираше умело слепоочията му: през последните седмици бе имала не една възможност да се упражнява.