Каза „сватбата“, но все едно питаше за кучешко изпражнение. След като ѝ стана ясно, че няма да ѝ поверят организацията, Кристина ставаше враждебна при всяко споменаване на предстоящото щастливо събитие.
– Благодаря, добре – отвърна Ерика и се усмихна с най-чаровната си усмивка, докато наум изреждаше най-грубите и цинични ругатни, които ѝ хрумваха. И моряк би завидял на богатия ѝ речник.
– Аха – недоволно промърмори Кристина.
Явно се бе надявала нещо да се е объркало.
Ана, която спокойно наблюдаваше отстрани разговора между сестра си и Кристина, реши да се притече на помощ:
– Всъщност се справяме отлично. Дори сме напред с графика, нали, Ерика?
Ерика кимна гордо, но вътрешно замени ругатните с голяма въпросителна. Напред с графика? Ана наистина прекали с измислиците. Но Ерика не издаде смущението си пред Кристина. Научила се бе да си представя свекърва си като акула: позволиш ли ѝ да надуши малко кръв, рано или късно ще си изгубиш ръката. Или крака.
– А музиката? – отчаяно попита Кристина и поднесе неохотно чая към устните си.
Ерика демонстративно отпи голяма глътка от силното кафе и разклати чашата, та ароматът да се разнесе из цялата стая.
– Ангажирахме група от Фелбака. Казват се „Гараж“ и са много добри музиканти.
– Аха – кисело кимна Кристина. – Значи, ще свирят само попмузика и ние, по-възрастните, ще трябва да си тръгнем по-рано.
Ана срита сестра си по кокалчетата и Ерика не посмя да я погледне, за да не прихне. Репликите на свекърва ѝ не бяха повод за веселие, но цялата ситуация изведнъж ѝ се стори ужасно комична.
– Надявам се, ще съставите внимателно списъка с гости. Няма да мога да се покажа сред хората, ако забравите леля Йоста и леля Рют.
– Така ли? – невинно отрони Ана. – Патрик сигурно много ги обича. Често ли им гостуваше като малък?
Кристина не очакваше толкова коварно нападение от тази посока и помълча няколко секунди, докато мобилизира войските си за контраатака.
– Ммм… не. Не може да се…
– Кога за последно ги е виждал? – прекъсна я Ана със същия невинен глас. – Не си спомням да ги е споменавал.
И погледна Кристина с любопитство в очакване на отговора ѝ. Кристина смръщи чело и се принуди да отстъпи:
– От последната им среща мина известно време. Тогава Патрик беше на… десет, мисля.
– В такъв случай предлагам вместо тях да поканим хора, с които Патрик е поддържал близки отношения през последните двайсет и седем години – отбеляза Ерика и едва се сдържа да не плесне ръката на сестра си – дай пет, Ана!
– Правете каквото искате – раздразнено отвърна Кристина, осъзнавайки, че тази точка от дневния ред вече е изгубена. Но срам за онзи, който се предава. След като отпи за пореден път от гадния чай, тя прикова поглед в Ерика и нанесе решаващия си удар:
– Надявам се поне, че Лота ще ти бъде шаферка!
Ерика отчаяно погледна Ана. Не очакваше такава атака срещу сватбените си планове. Дори не ѝ бе хрумвало да избере сестрата на Патрик за шаферка. Веднага бе отредила ролята на Ана. Помълча, докато обмисляше как да парира изненадващия ход на Кристина, но после реши да играе с открити карти:
– Ана ще ми бъде шаферка – спокойно заяви тя. – А другите подробности около церемонията смятам да запазя в тайна, за да бъдат изненада в сватбения ден.
С обидено изражение Кристина понечи да даде достоен отговор на снаха си, но забеляза металния проблясък в очите ѝ и се отказа.
– Е, исках само да помогна – промърмори тя. – Но щом не искате помощта ми…
Ерика не отговори. Усмихна се и отпи от кафето си.
Патрик спа по време на цялото пътуване до Бурос. След събитията през последните седмици се чувстваше изчерпан, а безсънната нощ над материалите по случая „Градениус“ го довърши. Когато се събуди, тъкмо влизаха в града. Тъй като спа с глава, опряна на прозореца, усети остра болка в тила. Разтри мястото със сгърчено лице, докато очите му се опитваха да свикнат със светлината.
– След пет минути пристигаме – обяви Мартин. – Преди малко говорих с Ева Улсон и тя ми обясни къде живее. Не е далеч.
– Добре – успя само да каже Патрик и се помъчи да си събере мислите.
Майката на Расмус Улсон посрещна с въодушевление молбата им да се отбият и да поговорят с нея.
– Най-после! – възкликна тя. – Най-после някой се вслуша в думите ми.
Патрик се надяваше да не я разочароват.
Указанията, който бе дала на Мартин по телефона, се оказаха много точни и двамата полицаи за броени минути стигнаха до жилищната сграда, където живееше госпожа Улсон. Звъннаха по домофонната уредба и тя веднага им отвори. Едва влезли в партера, чуха как на втория етаж се отваря врата. Качиха се. Посрещна ги дребна тъмнокоса жена. Представиха се и я последваха в дневната. Върху масата, постлана с плетена покривка, домакинята бе наредила малки изящни чашки за кафе, вероятно от най-хубавия ѝ сервиз, салфетки, десертни вилички, красива каничка с мляко и захарница със сребърна щипка. И приборите, и съдовете бяха извадени сякаш от кукленски сервиз – толкова крехки и мънички бяха. Госпожа Улсон бе сервирала и пет вида сладки върху порцеланов поднос със същия десен като чашките.